По Стъпките На Великия Лекар

“Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”

Проказата беше най-страшната от всички познати в Изтока болести. Нейната неизлечимост и заразност, както и страшните последици върху жертвите й, изпълваха и най-храброто сърце с ужас. Евреите я смятаха за наказание поради грях и затова я наричаха “бич Божи” и “пръст Божи”. Понеже се вкореняваше дълбоко и беше неизцерима и смъртоносна, я възприемаха като символ на греха. СВЛ 23.7

Според ритуалния закон прокаженият се обявяваше за нечист; всичко, което докосваше, ставаше нечисто. Дори въздухът ставаше нечист от неговото дихание. Подобно на мъртвец, той биваше отлъчван от човешкото общество. Когато някой биваше заподозрян, че страда от тази болест, трябваше да се представи на свещениците, които решаваха съдбата му. Ако го обявяха за прокажен, биваше изолиран от семейството си, отстранен от израилевото общество и осъден да общува само с боледуващи от същата болест. Изключение не се правеше дори за царе и управници. Цар, заболял от тази болест, трябваше да се откаже от скиптъра си и да се отлъчи от обществото. СВЛ 23.8

Далече от приятели и роднини, прокаженият трябваше да носи проклятието на болестта си. Беше длъжен да обявява високо нещастието си, да разкъсва дрехите си и гръмогласно да предупреждава всички да бягат от гибелното влияние на неговата близост. Викът “Нечист! Нечист!”, който се разнасяше от изолираните самотници, беше сигнал, всяващ страх и ужас у хората. СВЛ 23.9

В областта, където работеше Спасителят, имаше много страдащи от тази болест. Когато вестта за Неговите дела стигна до ушите им, между тях се намери един, в чието сърце се породи вярата, че ако отиде при Исус, ще бъде изцелен. Но как да се добере до Него? Като осъден на постоянно заточение, можеше ли да се представи пред Онзи, Който единствен би му помогнал? А дори и да можеше да го изцели, нямаше ли и Той като фарисеите и лекарите да произнесе проклятие над него и да го предупреди да не се приближава до жилищата на людете? СВЛ 23.10

Нещастникът си спомни всичко, което беше чувал за Исус. Нито един от потърсилите Неговата помощ не е бил отблъснат. Реши да намери Спасителя. Макар и отлъчен от градовете, се надяваше да Го срещне по някой страничен път, на някоя планинска пътека или когато проповядва извън селищата. Трудностите бяха големи, но това бе единствената му надежда. СВЛ 24.1

Прокаженият отдалеко долови няколко думи от устата на Спасителя. Видя как полага ръка върху болни, как сакатият, слепият, парализираният и страдащите от различни болести оздравяват и благодарят на Бога за избавлението си. Неговата вяра укрепна. Той се приближаваше все повече до затаилото дъх множество. Наложеното му изолиране, сигурността на народа, страхът, който всяваше ­ всичко бе забравено. Живееше само с надеждата да бъде излекуван. СВЛ 24.2

Видът му беше отвратителен. Болестта бе сложила своя отпечатък и умиращото му тяло беше страшно за гледане. При появата му народът се стъписа. Ужасени, всички се заблъскаха един в друг, за да избягнат всякакъв допир с него. Някои се опитваха да му попречат да се приближи до Исус, но напразно. Той не виждаше и не чуваше нищо. Виковете на отвращение минаваха покрай ушите му, без да ги чуе; виждаше само Божия Син, чуваше само гласа, който дава живот на умиращите. Успя да се промъкне до Него и се хвърли в нозете Му с вика: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!” (Матей 8:2). Исус отвърна: “Искам, бъди очистен!” (Матей 8:3) и положи ръката Си върху него. СВЛ 24.3

В миг прокаженият се промени до неузнаваемост: кръвта му оздравя, нервите отново станаха чувствителни, мускулите заякнаха. Неестествено бялата люспеста кожа, характерна за проказата, стана чиста като на малко дете. СВЛ 24.4

Ако фарисеите бяха разбрали, че е излекуван прокажен, омразата им към Исус така би ги заслепила, че щяха да издадат фалшива присъда. А Спасителят искаше тя да бъде безпристрастна. Затова заповяда на човека да не казва никому за изцелението си, а незабавно да се отправи към храма, да се покаже на свещеника и да принесе заповяданата от Мойсей жертва, преди да се е разнесъл слухът за чудото. СВЛ 24.5

Преди приемането на жертвата от свещениците се изискваше да изследват приносителя и да установят неговото пълно оздравяване. СВЛ 24.6

Такова изследване бе извършено; свещениците, които бяха осъдили прокажения на заточение, освидетелстваха неговото оздравяване. Излекуваният човек бе отново върнат в дома и в средата си. Само той си знаеше колко скъп му е този подарък ­ възвърнатото здраве. Влезе отново в човешкото общество и в семейството си. Макар че Спасителят го беше предупредил да бъде внимателен, той не можеше да премълчи станалото. Където и да отидеше, с радост свидетелстваше за мощта на Онзи, Който го бе излекувал. СВЛ 24.7

Когато в началото дойде при Исус, той беше “цял в проказа”. Нейната смъртна отрова беше проникнала в цялото му тяло. Учениците се опитаха да попречат на Учителя да го докосне, защото който се докоснеше до прокажен, сам ставаше нечист. Но Исус не стана нечист, когато положи ръката си върху болния. Проказата бе очистена. Така е и с проказата на греха ­ и тя е дълбоко вкоренена, смъртоносна, невъзможно е да се очисти с човешка сила. “Цялата глава е болна и цялото сърце е изнемощяло. От стъпалото на ногата дори до главата няма здраво място, но струпеи и посинения и гноясали рани” (Исая 1:5, 6). Но когато дойде да живее между човеците, Исус не бе опетнен. От Неговата Личност се излъчваше целебна сила. Грешникът, който падна в нозете Му и извика с вяра: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”, получи отговора: “Искам, бъди очистен!” СВЛ 24.8

В някои случаи на лекуване Исус не даваше веднага исканото благословение; но в случая с проказата молбата бе удовлетворена моментално. Когато се молим за земни благословения, отговорът на молитвата ни може да се забави или пък Бог може да ни даде нещо по-добро от онова, за което сме Го молили. Не е така обаче, когато се молим за освобождаване от грехове. Неговата воля е да ни очисти от греха, да ни направи Свои чеда и да ни даде възможност да водим свят живот. Христос пожертва Себе Си заради нашите грехове, за да ни избави от този лукав свят според волята на нашия Бог и Отец. “И увереността, която имаме спрямо Него, е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша; и ако знаем, че ни слуша за каквото и да Му попросим, знаем, че получаваме това, което сме просили от Него” (Гал. 1:4; 1Йоаново 5:14, 15). СВЛ 24.9