Великата Борба Между Христа И Сатана

Епизод 23—Що е светилището?

Библейскиятъ текстъ, който преди всичко друго бѣше основното положение и главниятъ стълбъ на адвентната вѣра, е даденото въ Дан. 8:14 обяснение; “Две хиляди и триста вечери и утрини; и тогава свѣтилището ще се очисти”. Това бѣха добре познати думи за всички, които вѣрваха въ скорошното идване на Господа. Хиляди уста повтаряха това пророчество каго лозунгъ на вѣрата си. Всички чувствуваха, че тѣхнитѣ блестящи очаквания и най-мили надежди зависѣха отъ представенитѣ въ него събития. Тѣ показваха, че тѣзи пророчески дни свършваха презъ есеньта на 1844 год. Заедно съ останалия християнски свѣтъ адвентиститѣ тогава вѣрваха, че земята или часть отъ нея бѣше светилището, и че очистването на свѣтилището означава очистването на земята чрезъ огънь въ последния великъ день, и щѣше да стане при Христовото пришествие. Оттукъ и заключението, че Христосъ щѣлъ да се върне на земята въ 1844 год. BC 335.1

Но опредѣленото време измина и Господь не се яви Вѣрующитѣ знаеха, че Словото Божие не можеше да лъже; тѣхното тълкувание на пророчеството трѣбваше да бѫде погрѣшно; но кѫде се криеше грѣшката ? Мнозина се опитваха прибързано да развърѫатъ вѫзела на трудностьта, като отричаха, че 2300-та денонощия свършваха въ 1844 г. Но за това тѣ не можеха да приведатъ никакво друго доказателство, освенъ това, че Христосъ не дойде въ това време, въ което тѣ Го очакваха. Тѣ разсѫждаваха, че щомъ пророческитѣ дни свършваха въ 1844 год-, тогава трѣбваше да дойде Христосъ, за да очисти светилището чрезъ пречистване на земята съ огънь, и че, понеже Той не е дошелъ, то и днитѣ не можеха да бѫдатъ изтекли. BC 335.2

Приемайки това заключение, тѣ отхвърлиха дотогавашното изчислание на пророческитѣ данни за времето. 2300-та дни, както тогава се вѣрваше, започваха, когато е влѣзла въ сила заповѣдьта на Мртаксеркса за възобновяването и съграждането на Йерусалимъ, презъ есеньта на 457 г. преди Христа. Вземайки това за изходна точка, получаваше се едно пълно съгласуване относно всички събития, представени въ тълкуванието на ония периоди въ Дан. 9 : 25—27. Шестдесеть и деветь седмици, първитѣ 483 отъ 2300-та години, трѣбваше да се простиратъ до Христа, Помазаника, и Христовото кръщение и помазването Му съ Светия Духъ въ 27 г. сл. Хр. изпълниха точно това пророчество. Въ срѣдата на 70-та седмица трѣбваше да бѫде посѣченъ Помазаниятъ. Три години и половина следъ кръщението Му, презъ пролѣтьта на 31 год. сл. Хр., Христосъ бѣ разпнатъ. 70-тѣ седмици или 490-тѣ години трѣбваше да се отнасятъ специално за евреитѣ. Въ края на този периодъ тази нация запечата своето отхвърляне на Христа чрезъ преследване на Неговитѣ ученици, и въ 34 год. сл. Хр. апостолитѣ се обърнаха къмъ езичницитѣ. Следъ като се бѣxa изминали 490 години отъ 2300-та, оставаха още 1810 години. Пресметнати отъ 34 год. сл. Хр., тѣзи 1810 години се простираха до 1844 год. “Тогава”, бѣшe казалъ ангелътъ, “свѣтилището ще се очисти”. Всички досегашни данни на пророчеството бѣxa несъмнено изпълнени въ точно опредѣленото време. BC 335.3

Всичко въ това изчисление бѣше ясно и сполучливо, само по нищо не можеше да се познае, че презъ 1844 год. е станало нѣкакво събитие, което да подхожда на очистването на храма. Да иска нѣкой да отрича, че днитѣ се свършваха въ онова време, би значило да се вмъква забърканость въ цѣлата работа и да се събарятъ принципи, които бѣxa получили потвърѫдението си чрезъ несъмнени изпълнения на пророчествата. BC 336.1

Но въ великото адвентно движение Богъ бѣше водительтъ на Своя народъ; Неговата мощь и слава придружаваха дѣлото, и Той не искаше да го остави да свърши въ тъмнина и разочорование, за да не го обвинятъ, че е било едно фалшиво и ексцентрично възбуждение. Той не можеше да допусне Словото Му да се яви въ свѣтлината на съмнението и неувѣрностьта. Макаръ че много се отказаха отъ дотогавашното пресмѣтане на пророческитѣ данни за времето и отричаха правдивостьта на основаното върху него движение, имаше и други, които не се съгласяваха да се откажатъ отъ точкитѣ на вѣрата и на опитностьта, подкрепени чрезъ Светото Писание и чрезъ свидетелството на Божия Духъ. Tѣ вѣpвaxa, че въ своето изучаване на пророчествата тѣ бѣxa приели правилни начини на тълкувание, и че тѣхенъ дългъ бѣше, да се държатъ здраво за вече постигнатитѣ истини и да продължаватъ своитѣ библейски изследвания. Съ сериозна молитва изпитваха тѣ своето становище и изследваха въ Свещеното Писание, за да откриятъ грѣшката си. Тъй като въ своето изчисление на пророческитѣ периоди Tѣ не можеха да откри- ятъ никаква грѣшка, тѣ бѣха заставени да изпитатъ погрижливо въпроса за свѣтилището. BC 336.2

Въ резултатъ на тѣхното изследване се оказа, че никакви библейски доказателства не подкрепяха общеприетото гледище. че земята е свѣтилището Но въ Библията тѣ намѣриха едно изчерпателно обяснение на въпроса за светилището, за неговата направа, за мѣстото, на което то се намираше и за службата въ него; и свидетелството на светитѣ писатели бѣше тъй ясно и подробно, че не допущаше да се яви никакво съмнение по него. Въ посланието си къмъ евреитѣ Павелъ казва: “Тъй и въ първия заветъ имаше наредби за богослужение и земно светилище; зашото скинията биде стъкмена така: въ първата ѝ часть бѣше поставенъ свѣтилникътъ, трапезата и хлѣбовото предложение; тая часть се нарича “Светая”. А задъ втората завеса бѣше оная часть отъ скинията, която се нарича “Светая свѣтихъ”; въ нея се намираше златната кадилница и обкованиятъ отъ всички страни съ злато ковчегъ на завета, въ който стояха златната стомна съ манна, покаралиятъ жезълъ Аароновъ и скрижалитѣ на завета, а надъ него — херувими на славата, които осѣняваха очистилището”. (Евр. 9:1-5.) BC 337.1

Светилището, за което говори тукъ апостолътъ, бѣше съградената отъ Мойсея по заповѣдь на Бога скиния, като земно обиталище на Всевишния. “И да ми направятъ светилище, за да обитавамъ между тѣхъ” (Изх. 25:28), гласѣше отправенато къмъ Мойсея наставление по времето, когато той бѣше съ Бога на планината. Израилтянитѣ минаваха презъ пустинята, и скинията бѣше тъй направена, че да можеха тѣ да я носятъ съ себе си отъ мѣсто на мѣсто. Въпрѣки това, тя бѣше великолепно построена. Нейнитѣ стени се състояха отъ изправени, обковани съ тежко злато дъски, които свършваха долу съ сребърни подножки, до-като покривътъ бѣше образуванъ отъ килими и покривки, външната страна на които бѣше направена отъ кожи, а вѫ-трешната — отъ най-фини, украсени съ вплетени въ тѣхъ великолепни херувими, платове. Безъ притвора, въ който се намира жертвениятъ олтаръ, самата скиния се състоеше отъ две отдѣления, наречени Светая и Светая свѣтихъ, които бѣха отдѣлени една отъ друга съ една разкошна, великолепна завеса; подобна завеса затваряше и входа за първото отдѣление. BC 337.2

Въ южната часть на Светая се намираше свѣтилникътъ съ неговитѣ седемь лампи, които освѣтляваха светилището день и нощь; на северъ се намираше трапезата на предложението; а предъ завесата, която отдѣляше Светая отъ Светая светихъ, бѣше златната кадилница, отъ която облакътъ на благоуханието съ израилевитѣ молитви всѣки день се възнасяше къмъ Бога. BC 337.3

Въ Светая Светихъ стоеше ковчегътъ отъ скѫпо, обковано съ злато дърво, мѣстото, въ което се съхраняваха дветѣ каменни плочи, върху които Богъ бѣшe издълбалъ закона съ десеттѣ заповеди. Надъ ковчега, образувайки похлупакъ на свѣтия сандъкъ, бѣшe тронътъ на благодатьта — едно великолепно дѣло на изкуството, върху който се издигаха два херувима, на всѣки край по единъ, изработени отъ чисто злато. Въ тази часть на свѣтилището се изявяваше божественото присѫтствие въ облака на славата между херувимитѣ. BC 338.1

Следъ установяването на евреитѣ въ Ханаанъ скинията бѣ замѣстена съ Соломоновия храмъ, който, макаръ и солидна постройка и въ по-голѣми размѣри, запази сѫщитѣ наредби и бѣ нареденъ по сѫщия начинъ. Въ тази форма свѣтилището сѫществуваше, съ изключение на Данииловото време, когато то бѣ преобърнато въ развалини, до времето на разрушението му отъ римлянитѣ въ 70 год. сл. Христа. BC 338.2

Това е единственото, сѫществуваще нѣкога на земята светилище, върху което Библията дава известни данни, и Павелъ го нарича светилището на първия заветъ. Но нѣма ли и новиятъ заветъ нѣкакво светилище? BC 338.3

Когато търсещитѣ истината се обърнаха отново къмъ посланието къмъ евреитѣ, тѣ намѣриха, че за сѫществуването на едно второ или новозаветно светилище се загатва въ приведенитѣ вече отъ апостола думи: “Тъй и първиятъ. заветъ имаше наредби за богослужение и земно светилище”. Думичката “и” означава, че Павелъ вече по-напредъ е споменалъ това светилище. Връщайки се въ по-първата глава, тѣ прочетоха въ началото : “А главното въ туй, що говоримъ, е, че имаме такъвъ първосвещеникъ, който седна отдѣсно на престола на величието въ небесата, и е служитель на светилището и на истинската скиния, която въздигна Господь, а не човѣкъ”. (Евр. 8:1. 2.) BC 338.4

Тукъ се открива светилището на новия заветъ. Свети-лището на първия заветъ бѣ направено отъ човѣци, съградено отъ Мойсея; а това е направено отъ Господа, а не отъ човѣкъ. Въ онова свѣтилище земни свещеници извършваха службата; въ това служи Христосъ, нашиятъ великъ Първосвещеникъ, отдѣсно на Бога. Едното светилище бѣшe на земята; другото е въ небето. BC 338.5

Съграденото отъ Мойсея свѣтилище бѣшe направено по единъ образецъ. Господь му бѣше казалъ: “Всичко направете, както Азъ ти показвамъ: и образеца на скинията, и образеца на всичкитѣ ѝ сѫдове — така да направите”. И пакъ му бѣ дадена порѫчка: “Гледай да ги направишъ по образеца, що ти бѣ показанъ на планината”. (Изходъ 25:9. 40.) Апостолътъ обяснява, че първата скиния “е образъ на сегашното време, презъ което се принасятъ дарове и жертви”; че свѣтите мѣста бѣха “образи на небеснитѣ нѣща”; че све-щеницитѣ, които принасяха жертви споредъ закона, служеха “на образа и на сѣнката на небесното”; и че “Христосъ влѣзе не въ рѫкотворно свѣтилище, което е само образъ на истинското, но въ самото небе, за да се яви сега предъ Божието лице за насъ”. (Евр. 9:9. 23; 8:5; 9:24.) BC 338.6

Светилището въ небето, кѫдето Христосъ служи заради насъ, е голѣмиятъ образецъ, на който съграденото отъ Мойсея свѣтилище бѣшe едно подобие. Богъ положи Духа Си върху строителитѣ на земното светилище. Проявеното при неговото съграждане изкуство бѣше едно откровение на божествената мѫдрость. Стенитѣ имаха изгледъ на чисто злато и отражаваха по всички посоки свѣтлината на седемтѣ лампи отъ златния свѣтилникъ. Трапезата съ хлѣбоветѣ на предложението и кадилницата блестѣxa като чисто злато. Великолепнитѣ килими, които образуваха покрива, съ втъкани въ тѣхъ фигури отъ синьо, пурпуръ и алено, допринасяха много за красотата на гледката. А задъ втората завеса бѣшe светата шехина, видимото откровение на Божията слава, предъ която никой, освенъ първосвещеника, не можеше да застане, и да остане живъ. BC 339.1

Несравнимиятъ блѣсъкъ на земното светилище отражаваше за човѣшкия погледъ славата на оня небесенъ храмъ, кѫдето Христосъ, нашиятъ Ходатай, служи за насъ предъ Божия тронъ. Обиталището на Царя на царетѣ, кѫдето Му служатъ хиляди по хиляди и десятки хиляди по десятки хиляди Му предстояватъ (Дан. 7:10); оня храмъ, пъленъ съ славата на вѣчния тронъ, кѫдето серафими, лѫчезарни пазители, Му се покланятъ съ покрити лица, можеше да намѣри само слабъ отблѣсъкъ на величието и славата си въ най-великолепната постройка, която нѣкога човѣшки рѫце сѫ съградили. Но все пакъ чрезъ светилището и неговитѣ богослужения се представяха важни истини относно небесното свѣтилище и великото дѣло, което се извършва тамъ за изкуплението на човѣцитѣ. BC 339.2

Светитѣ мѣста на небесното светилище сѫ представени чрезъ дветѣ отдѣления въ земното светилище. Когато на апостолъ Йоанъ бѣ даренъ единъ погледъ въ Божия храмъ на небето, той видѣ, какъ тамъ “предъ престола горѣха седемь огнени свѣтила”. (Откр. 4:5.) Той забелеза единъ ангелъ, който имаше “златна кадилница и застана предъ жертвеника; и му се даде много тамянъ, та съ молитвитѣ на всичкитѣ светии да го тури на златния жертвеникъ, що бѣше предъ престола”. (Откр. 8:3.) Тукъ на пророка бѣшe позволено да погледне въ първото отдѣление на небесното светилище ; и тамъ той видѣ седемь огнени свѣтила” и “златната кадилница”, представени чрезъ златния свѣтилникъ и чрезъ кадилницата въ земното свѣтилище. И пакъ се казва: “Тогава на небето се отвори храмътъ на Бога” (Откр. 11:19), и той погледна въ вѫтрешностьта, задъ втората завеса, въ Светая свѣтихъ. Тукъ той видѣ “ковчега на завета”, представенъ чрезъ свѣтия ковчегъ, който Мойсей бѣше направилъ, за да съхранява въ него Божия законъ. BC 339.3

Тъй ония, които изучаваха този предметъ, намѣриха неоспорими доказателства за сѫществуването на едно светилище въ небето. Мойсей бѣше направилъ земното светилище споредъ единъ образецъ, който му бѣше показанъ. Павелъ учи, че оня образецъ е истинското светилище, което е въ небето; а Йоанъ свидетелствува, че го е видѣлъ въ небето. BC 340.1

Въ небесния храмъ, въ обиталището на Бога, Неговиятъ тронъ е основанъ върху правда и съдъ. А въ Светая светихъ е Неговиятъ законъ, голѣмиятъ масщабъ за правото, споредъ който биватъ изпитвани всички хора. Ковчегътъ на завета, който съхранява плочитѣ на закона, е покритъ съ благодатния престолъ, предъ който Христосъ предлага своята кръвь за въ полза на грѣшника. По такъвъ начинъ е представена свръзката между правдата и благодатьта въ плана за изкуплението на човѣцитѣ. Такова съединение е могла да изобрети само вѣчната Мѫдрость и да извърши безкрайното Могѫщество: това е една връзка, която изпълва цѣлото небе съ удивление и благоговѣние. Благоговѣйно гледащитѣ надолу херувими върху благодатния престолъ въ земното светилище символизиратъ участието, съ което небеснитѣ множества ангели наблюдаватъ дѣлото на изкуплението. Това е тайната на благодатьта, която и ангелитѣ силно желаятъ да видятъ; че Богъ може да бѫде справецливъ, като оправдава каящитѣ се грѣшници и възобновява сношенията си съ падналия родъ; че Христосъ можа да слѣзе долу, за да избави отъ бездната на погибельта неиз-броими множества и да ги облѣче въ неопетненитѣ дрехи на Своята собствена правда, за да се съединятъ съ ангели, които никога не сѫ падали, и да могатъ вѣчно да живѣятъ въ Божието присѫтствие. BC 340.2

Христовата служба като посрѣдникъ на човѣцитѣ е символизирана въ хубавото пророчество на Захария относно Онзи, “чието име е Отрасълъ”. Пророкътъ казва: “Той ще създаде храма Господенъ и ще получи слава, ще седне на престола си и ще бѫде владѣтель; ще бѫде и свещеникъ на престола си, и съгласие за миръ ще има между единия и другия”. (Зах6:13.) BC 340.3

“Той ще създаде храма Господенъ”. Чрезъ Своята жертва и чрезъ ходатайствената си служба Христостъ е и основа, и градитель на Божията църква. Апостолъ Павелъ го посочва като краеѫгъленъ камъкъ, “върху който цѣлото здание, стройно сглобено, възрастя въ храмъ святъ чрезъ Гос- пода, върху който и вие се съзиждате въ жилище Божие чрезъ Духа”. (Ефес. 2:20—22.) BC 340.4

“И ще получи слава”. Славата отъ изкуплението на падналия родъ подобава на Христа. Презъ цѣлата епоха на вѣчностьта ще се разнася пѣсеньта на изкупенитѣ: “Нему, Който ни възлюби и оми отъ нашитѣ грѣхове чрезъ Своята кръвь. . . , — слава и владичество во-вѣки вѣковъ! Аминъ”. (Откр. 1: 5. 6.) BC 341.1

Той “ще седне на престола Си и ще бѫде владѣтель, ще бѫде и свещеникъ на престола Си”. Сега Той още не седи на трона на славата Си, понеже царството на славата още не е възстановено. Едва следъ завършването на Своето дѣло “ще Му даде Господь Богъ престола на отца Му Давида”, едно царство, което “не ще има край”. (Лука 1: 32. 33.) Сега Христосъ седи като свещеникъ съ Отца на Неговия престолъ (Откр. 3:21). На трона при Вѣчния, Който има въ Себе си Своето сѫществувание, седи Оня, Който “взе върху Си нашитѣ немощи и понесе нашитѣ недѫзи”, “който е билъ въ всичко искушенъ като насъ, безъ да се открие у Него грѣхъ”, за да може “и на искушаванитѣ да помага”. “И ако нѣкой съгрѣши, то предъ Отца имаме ходатай, Исуса Христа праведника”. (Исая 53 : 4; Евр. 4: 15; 2 : 18; 1 Йоан. 2 : 1.) Това посрѣдничество става чрезъ прободеното и поразено тѣло, чрезъ Неговия непороченъ животъ. Нараненитѣ рѫце, прободеното ребро, прободенитѣ нозе ходатайствуватъ за падналия човѣкъ, чието избавление бѣ изкупено съ такава неизмерима цена. BC 341.2

“И съгласие за миръ ще има между единия и другия”. Любовьта на Отца не по-малко отъ тая на Сина е източникъ на спасение за изгубеното човѣчество. Преди да си отиде, Исусъ каза на ученицитѣ Си: “Не ви казвамъ, че Азъ ще помоля Отца за васъ, защото самъ Отецъ ви обича”. (Йоанъ 17:26. 27.) “Богъ бѣше въ Христа и примиряваше свѣта съ Себе си”. (2 Кор. 5:19.) И въ службата въ светилището горе има съгласие за миръ между двамата. “Богъ толкозъ обикна свѣта, че отдаде Своя единороденъ Синъ, та всѣки, който вѣрва въ Него, да не погине, а да има животъ вѣченъ”. (Йоанъ 3:16.) BC 341.3

Въпросътъ: Що е светилище? е добре обясненъ въ Свещеното Писание. Изразътъ “светилище”, както той е употрѣбенъ въ Библията, се отнася първо за издигнатата отъ Мойсея като подобие на небеснитѣ нѣща скиния, и второ — за истинската скиния на небето, къмъ която сочеше земното свѣтилище. Съ Христовата смърть се свършваше символичната служба. Истинската скиния въ небето е свѣтилището на новия заветъ. И тъй като пророчеството отъ Дан. 8 : И намира изпълнението си въ този заветъ, то светилището, за което то се отнася, трѣбва да бѫде светилището на новия заветъ. Въ края на 2300-та дни, въ 1844 год., вече отъ много столѣтия на земята не бѣше имало никакво светилище. Затова пророчеството: “Две хиляди и триста вечери и утрини; и тогава свѣтилището ще се очисти”, се отнася, безъ съмнение, за свѣтилището въ небето. BC 341.4

Но остава да се отговори още на най-важния въпросъ. Що е очистването на светилището? Стариятъ заветъ обяснява, че е имало такава служба въ свръзка съ земното светилище. Но може ли и въ небето да има нѣщо за очистване? Въ Евреемъ 9 е добре обяснено очистването на земното, както и на небесното свѣтилище: “И почти всичко, споредъ закона, се очистя съ кръвь, и безъ проливане кръвь прошка не бива. И тъй, трѣбваше образитѣ на небесното да се очистятъ по тоя начинъ, а самото небесно — съ подобри отъ тия жертви” — а именно, съ скѫпата Христова кръвь. (Евр. 9; 22. 23.) BC 342.1

Очистването както въ сѣнка, тъй и въ истинската служба, трѣбва да стане съ кръвь; въ първото съ кръвь отъ животни, а въ второто — съ кръвьта на Христа. Павелъ дава причината, защо тсва очистване трѣбваше да стане съ кръвь: понеже безъ проливане на кръвь не става опрощение. А опрощение или премахване на грѣховетѣ е извършващето се тукъ дѣло. Но каква връзка можеше де има между грѣха и светилището, било то въ небето, или на земята? Това ние можемъ да разберемъ отъ символичната служба; понеже свещеницитѣ, които изпълняваха службата си на земята, служеха по образа и сѣнката на небесното”. (Евр. 8:5.) BC 342.2

Службата въ земното светилище бѣше двойна; свеще-ницитѣ служеха всѣкидневно въ Светая, а първосвещеникътъ еднажъ въ годината извършваше едно особено дѣло на умилостивение за очистване на светилището. День следъ день разкаялиятъ се грѣшникъ донасяше своята жертва до вратата на скинията и изповѣдваше, полагайки рѫката си върху главата на жертвеното животно, своитѣ грѣхове, които той по такъвъ начинъ пренасяше символично отъ себе си върху невинната жертва. Тогава животното биваше заколвано. “Безъ проливане кръвъ”, казва апостолътъ, “прошка не бива”. Животътъ на плътьта е въ кръвьта”. (Лев. 17:11.) Престѫпениятъ Божий законъ изискваше живота на престѫпника. Кръвьта, която представляваше издействувания животъ на грѣшника, чийто грѣхъ поемаше на себе си жертвеното животно, се внасяше отъ свещеника въ Светая и съ нея се попръскваше предъ завесата, задъ която се намираше ковчегътъ на завета съ закона, който грѣшникътъ бѣше престѫпилъ. Чрезъ тази церемония грѣхътъ биваше символично пренесенъ чрезъ кръвьта върху свѣтили-щето. Въ нѣкой случаи кръвьта не се внасяше въ Светая; тогава, обаче, месото се изядаше отъ свещеника, както Мой- сей настави синоветѣ на Аарона, казвайки: “Защо не ядохте жертвата за грѣха на свето мѣсто ? Тя е велика светиня и ви е дадена, за да снемете грѣховетѣ отъ обществото и да ги очиствате предъ Господа.” (Лев. 10:17.) И дветѣ церемонии еднакво символизираха принасянето на грѣховетѣ отъ разкаялия се върху свѣтилището. BC 342.3

Такова бѣше дѣлото, което се извършваше день следъ день презъ цѣлата година. По такъвъ начинъ грѣховетѣ на израиля биваха пренасяни върху свѣтилището, и бѣше нужно едно особено дѣло, за да бѫдатъ тѣ премахнати. Богъ заповѣда, за всѣко отъ светитѣ отдѣления да се извършва по едно умилостивение. “И да очисти светилището отъ нечистотиитѣ на синоветѣ Израилеви и отъ престѫпленията имъ, въ всичкитѣ имъ грѣхове. Тъй трѣбва да постѫпи той и съ скинията на събранието, която е между тѣхъ, всрѣдъ нечистотиитѣ имъ”. По-нататъкъ трѣбваше да бѫде извършено и едно умилостивение за олтара, “да го очисти и да го освѣти отъ нечистотиитѣ на синоветѣ Израилеви”. (Лев. 16:16.19.) BC 343.1

Единъ пѫть въ годината, въ великия день на умило-стивението, влизаше свещеникътъ въ Светая свѣтихъ, за да очисти свѣтилището. Извършеното тамъ дѣло завършваше годишния цикълъ на службата. Въ деня на умилостивението предъ вратата на скинията се донасяха два козела и надъ тѣхъ се хвърляше жребие: едно жребие за Господа, а друго жребие за отпущане (Азаселъ)“. (Лев. 16:8.) Козелътъ, върху когото паднѣше жребието на Господа, трѣбваше да бѫде закланъ като изкупителна жертва за народа и свешеникътъ трѣбваше да внесе кръвьта му задъ завесата и да попръска съ нея върху благодатния престолъ и предъ благодатния престолъ. Съ нея трѣбваше да се попръска и кадилницата, която стоеше предъ завесата. BC 343.2

Тогава “да възложи Ааронъ дветѣ си рѫце върху главата на живия козелъ, да изповѣда надъ него всички беззакония на синоветѣ Израилеви, всичкитѣ имъ престѫпления и всичкитѣ имъ грѣхове, и да ги сложи върху главата на козела, па да го изпрати съ нароченъ човѣкъ въ пустинята; и козелътъ ще понесе на себе си всичкитѣ имъ беззакония въ непроходна земя; тъй да пусне козела въ пустинята”. (Лев. 16:21.22.) Грѣховниятъ козелъ не се връщаше вече въ лагера на израиля, а също и водачътъ трѣбваше да измие себе си и дрехитѣ си въ вода, преди да се върне въ лагера. BC 343.3

Цалата церемония бѣше наредана за това, за да отпечата въ паметьта на израилтянитѣ свѣтостьта на Бога и Неговото отвръщение отъ грѣха, и още за да имъ покаже, че тѣ не можеха да идватъ въ съприкосновение съ грѣха, безъ да бъдатъ опетнени. Отъ всѣкиго, докато се извършва- ше това дѣло на умилостивение, се изискваше да смири душата си. Всички занятия трѣбваше да бѫдатъ оставени настрана и всички израилтяни трѣбваше да прекаратъ деня въ тържествено смирение предъ Бога, съ молитва, постъ и основно изпитване на сърдцето. BC 343.4

Чрезъ образната служба се обясняваха важни истини относно умилостивението. Вмѣсто грѣшника се вземаше единъ неговъ замѣстникъ; обаче грѣхътъ не се заличаваше чрезъ кръвьта но жертвеното животно. Тя само представляваше едно срѣдство, чрезъ което той да бѫде пренесенъ въ светилището. Чрезъ пренасянето на кръвьта грѣшникътъ съзнаваше авторитета на закона, изповядваше своята вина въ престѫплението и изразяваше желанието си за опрощение, и именно, чрезъ вѣрата въ единъ бѫдещъ изкупитель; но той все още не бѣше напълно освободенъ отъ осѫждението на закона. Въ деня на умилостивението първосвещеникътъ, следъ като е взелъ отъ църквата една жертва, влизаше съ кръвьта на тази жертва въ Светая светихъ и попръскваше съ нея благодатния престолъ, точно надъ закона, за да предложи удовлетворение на неговитѣ изисквания. Тогава като посрѣдникъ той поемаше грѣховетѣ върху себе си и ги изнасяше вънъ отъ свѣтилището. Възлагайки рѫцетѣ си върху главата на живия козелъ, той изповѣдваше върху него всички тѣзи грѣхове и съ това ги пренасяше отъ себе си върху козела, който после ги отнасяше съ себе си далечъ. И тогава тѣ се считаха завинаги премахнати отъ народа. BC 344.1

Такава бѣше извършваната “по образъ и сѣнка на не” беснитѣ” служба. А онова, което се извършваше образно въ службата на земното свѣтилище, се извършва въ сѫщность презъ време на службата въ небесното светилище. Следъ възнесението си нашиятъ Спаситель започна своето дѣло като нашъ първосвещеникъ въ небето. Павелъ казва: “Защото Христосъ влѣзе не въ рѫкотворно свѣтилище, което е само образъ на истинското, но въ самото небе, за да се яви сега предъ Божието лице за насъ”. (Евр. 9:24.) BC 344.2

Службата на свещеника презъ цѣлата година въ първото отдѣление на светилището, “най-вѫтре, задъ завесата”, която образуваше вратата и отдѣляше Светая отъ притвора, представлява службата, която Христосъ зае следъ възнесението Си. Задачата на свещеника презъ време на всѣкидневната служба бѣше, да принася предъ Бога кръвьта на жертвата за грѣхъ и димъ отъ тамянъ, който се възнасяше нагоре заедно съ молитвитѣ на израиля. Тъй и Христосъ предложи предъ Отца си Своята кръвь за грѣшницитѣ, а сѫщо така заедно съ скѫпоценното благоухание на Своята собствена правда — и молитвитѣ на покаялитѣ се вѣ- рующи. Това бѣше службата въ първото отдѣление на небесното свѣтилище. BC 344.3

До тамъ последва Христа вѣрата на Неговитѣ учениници, когато Той, изчезвайки отъ погледитѣ имъ, се възнесе на небето. Тукъ се корѣнеше тѣхната надежда, “която за душата ни е непоклатна и яка котва, която влиза най-вжтре, задъ завесата, кѫдето Исусъ влѣзе предтеча за насъ, като стана пързосвещеникъ навѣки”, казва Павелъ, и “не съ козя и телешка кръвь, но съ Своята кръвь влѣзе еднажъ завинаги въ свѣтилището и придоби вѣчно изкупление”. (Евр. 6:19.20; 9:12 ) BC 345.1

Въ течение на осемнадесеть столѣтия се е извършвала тази служба въ първата часть на светилището. Христовата кръвь пледлагаше ходатайство за покаялитѣ се вѣрующи и имъ издействуваше прощение и приемане отъ Отца, но тѣхнитѣ гpѣxoвe все още оставаха отбелязани въ книгитѣ. Както въ образната служба въ края на годината се извършваше едно умилостивително дѣло, тъй и, преди Христовото дѣло за изкуплението на човѣцитѣ да бѫде привършено, се извършва едно дѣло на умилостивение за отстраняване грѣховетѣ отъ светилището. Тази е службата; която е започнала, когато изтекоха 2300-та дни. По онова време, както бѣ предсказано отъ пророкъ Даниила, нашиятъ великъ Първосвещеникъ влѣзе въ Светая светихъ, за да извърши последната часть отъ Своето свѣто и тържествено дѣло — очистването на свѣтилището. BC 345.2

Както грѣховете на народа нѣкога чрезъ вѣpa се възлагаха върху жертвата за грѣхъ и чрезъ нейната кръвь образно се пренасяха върху земното светилище, тъй и въ новия заветъ грѣховетѣ на покаялитѣ се чрезъ вѣрата се възлагатъ върху Христа и фактически биватъ пренесени въ небесното свѣтилище. И както образното очистване на земното се извършваше чрезъ премахване на грѣховетѣ, чрезъ които то бѣшe опетнено, тъй въ действителность и очистването на небесното трѣбва да става чрезъ премахването или заличването на отбелязанитѣ на него грѣхове. Но преди това да може да стане, трѣбва да се извърши едно изследване на книгитѣ, за да се опредѣли, кой може да бѫде съучастникъ въ благодатьта на Христовото умилостивение, чрезъ покайване отъ грѣховетѣ и вѣpa въ Него. Затова очистването на свѣтилището включва въ себе си и едно изследване, едно дѣло на сѫдъ. Това дѣло трѣбва да се извърши, преди Христосъ да дойде, за да избави народа Си; понеже когато Той дойде, заплатата Му ще бѫде съ Него, “за да въздаде всѣкиму споредъ дѣлата му”. (Откр. 22 : 12.) BC 345.3

По такъвъ начинъ тѣзи, които следваха свѣтлината на пророческото слово, разбраха, че Христосъ, въ края на 2300-та дни въ — 1844 г., вмѣсто да дойде на земята, тогава е влѣзълъ въ Светая светихъ на небесното светилище, за да извърши тамъ последното дѣло на примирението — приго-влението за Неговото идване. BC 345.4

Разбрано бѣ сѫщо, че докато заколениятъ козелъ сочеше върху Христа като жертва и първосвещеникътъ представяше Христа като посрѣдникъ, грѣховниятъ козелъ символизираше сатана, причинительтъ на грѣха, върху когото най-после щѣxa да бѫдатъ струпани грѣховетѣ на наистина покаялитѣ се. Когато първосвещеникътъ чрезъ силата на кръвьта на жертвата за грѣхъ премахваше грѣховетѣ отъ светилището, той ги възлагаше върху грѣховния козелъ; когато Христосъ, въ края на службата Си, чрезъ собствената Си кръвь ще отнеме грѣховетѣ на народа Си отъ небесното светилище, Той ще ги възложи върху сатана, който при извършването на сѫда ще трѣбва да понесе последната вина. Грѣховниятъ козелъ се изпращаше въ една ненаселена страна, за да не се върне никога вече между Израилевитѣ чада. Тъй и сатана завинаги ще бѫде отстраненъ отъ присѫтствието на Бога и на Неговия народъ, и ще бѫде уни-щоженъ при окончателното изкореняване на грѣха и на грѣшницитѣ. BC 346.1