Великата Борба Между Христа И Сатана

Епизод 22—Изпълнени пророчества.

Когато отмина времето, въ което се очакваше Христовото идване, пролѣтьта на 1844 год., ония, които съ вѣpa бѣxa очаквали Неговото явление, изпаднаха известно време въ съмнение и смущение. Докато свѣтътъ ги считаше като претърпѣли пълно поражение и искаше да имъ докаже, че сѫ били заблудени, източникътъ на тѣхната утѣха бѣше все още Словото Божие. Мнозина продължаваха да търсятъ въ Писанието, изследваха отново доказателствата за вѣрата си и изучаваха грижливо пророчествата, за да получатъ повече свѣтлина. Библейското свидетелство изглеждаше да потвърѫдава ясно и опредѣлено тѣхното становище. Знамения, които не можеха да бѫдатъ неразбрани, показваха, че Христовото идване предстоеше скоро. Осо-беното благословение отъ Господа чрезъ обръщане на грѣш-ници и пробуждане духовния животъ между християните свидетелствуваше, че вестьта бѣше отъ небето, и макаръ че тѣзи вѣрующи не можеха да обяснятъ разочарованието си, тѣ все пакъ чувствуваха уверѣностьта, че Богъ ги бѣше водилъ въ тѣхната минала опитность. BC 320.1

Между пророчествата, които считаха като указание за времето на Христовото пришествие, тѣ намѣриха поучения, които прилѣгаха особено за тѣхното състояние на неизвестность и на очакване и ги насърдчаваха търпеливо да очакватъ съ вѣра, че това, което сега се вижда неясно на разума имъ, ще бѫде разяснено навреме. BC 320.2

Между тѣзи пророчества бѣше и това на Авакумъ 2:1—4: “Застанахъ на стражата си и, стоейки на кулата, наблюдавахъ, за да узная, какво Той ще ми каже, и какво да отговоря на жалбата противъ мене. Отговори ми Господь и рече: Запиши видението и начертай ясно на скрижали, та който чете, лесно да може да прочете; защото видението се отнася още къмъ опрѣделеното време; то говори за свършека и нѣма да излъже; па и да се забави, чакай го, защото безъ друго ще се сбѫдне, нѣма да се отмѣни. Ето, горделивата душа не ще се успокои, а праведниятъ чрезъ вѣрата си ще бѫде живъ”. BC 320.3

Още въ 1842 год. даденото въ пророчеството наставление: “Запиши видението и начертай ясно на скрижали, та който чете, лесно да може да прочете”, внушило на Карлъ Фичъ мисъльта, да начертае една пророческа карта, за да представи образно виденията на Даниила и на Откровението. Публикуването на тази карта бѣ прието като изпълнение на дадената чрезъ Авакума порѫчка. Никой по онова време, обаче, не обърна внимание, че въ сѫщото пророчество се загатва за едно очевидно закъсняване на изпълнението на видението, за едно време на чакане. Следъ разочарованието, обаче, извънредно важна се оказва следната часть отъ библейския текстъ: “Видението се отнася още къмъ опредѣлено време ; то говори за свършека, и нѣма да излъже ; па и да се забави, чакай го, защото безъ друго ще се сбъдне, нѣма да се отмѣни ... а правдениятъ чрезъ вѣрата си ще бѫде живъ”. BC 321.1

Едно отъ пророчествата на Йезекиила бѣше сѫщо тъй източникъ на голѣма суша и утеха за вѣрующитѣ : “И биде къмъ мене слово Господне: Сине човѣшки, каква е тая поговорка у васъ, въ Израилевата земя: ,Много дни ще минатъ и всѣко пророческо видение ще изчезне”? Затова кажи имъ: Тъй казва Господь Богъ: Ще унищожа тая поговорка, и не ще употрѣбяватъ вече такава поговорка у израиля; но кажи имъ: Близки сѫ днитѣ и изпълнението на всѣко пророческо видение. Защото вече не ще остане напусто никое пророческо видение, защото Азъ, Господь, Азъ говоря: и думата, която Азъ говоря, не се изпълни, и не ще бѫде отложена . . . Ето, домътъ Израилевъ казва: Пророческото видение, което той видѣ, ще се сбѫдне следъ много дни, и той пророкува за далечни времена. Затова кажи имъ: Тъй казва Господь Богъ : Ни една моя дума вече не ще бѫде отсрочена, но думата, която Азъ кажа, ще се сбъдне, казва Господь Богъ”. (Йез. 12 : 21—25. 27. 28.) BC 321.2

Чакащитѣ се радваха на тѣзи думи и вѣрваха, че Оня, който знае края отъ началото, бѣше видѣлъ презъ столѣтията, и понеже е предвидѣлъ разочарованието имъ, имъ е далъ слова на насърдчение и на надежда. Ако такива текстове отъ Писанието не ги увещаваха да чакатъ търпеливо и да подърѫатъ здраво упованието си въ Словото Божие, тѣхната вѣра въ онова време на тежко изпитание би угаснала. BC 321.3

Притчата за десеттѣ девици въ Матея 25 сѫщо тъй символизира опитноститѣ на адвентния народъ. Въ Матея 24, когато ученицитѣ бѣxa запитали Господа за знаменията на Неговото идване и на края на свѣта, Той изброи нѣколко отъ най-важнитѣ събития въ историята на свѣта и на църквата, отъ Неговото първо идване, до второто Му пришествие ; а именно: разрушението на Йерусалимъ, голѣмата скръбь на църквата подъ езически и папски гонения, за- тъмнението на слънцето и на луната и падането на звездитѣ. Следъ това Той говори за Своето идване въ царството Си и разказа притчата за двамата слуги, които вѣрваха по различни начини въ неговото идване. Двадесеть и петата глава започва съ думитѣ : “Тогава царството небесно ще се оприличи на десеть девици”. Тукъ ни се представя църквата, която живѣе въ последното време, сѫщата, която се посочва въ края на двадесеть и четвъртата глава. Въ тази притча се представя нагледно нейната опитность чрезъ обичаитѣ на една източна сватба. BC 321.4

“Тогава царството небесно ще се оприличи на десеть девици, които взеха свѣтилницитѣ си и излѣзоха да посрещнатъ младоженеца ; петтѣ отъ тѣхъ бѣха мѫдри, а петтѣ — неразумни. Неразумнитѣ, като взеха свѣтилницитѣ си, не взеха съ себе си масло ; а мѫдритѣ, заедно съ свѣтилниците си, взеха и масло въ сѫдоветѣ си ; и понеже младоженецътъ се бавѣше, всички задрѣмаха и заспаха. А посрѣднощь се чу викъ : Ето, младоженецътъ иде, излизайте да го посрещнете !” BC 322.1

Христовото идване, както и първата ангелска весть го проповѣдваше, трѣбваше да бѫде представено чрезъ ицването на младоженеца. Широкоразпространената реформация при проповѣдването на Неговото скорошно идване отговаряше на времето, когато девицитѣ излизаха. Въ тази притча, както и въ онази въ Матея 24, ни се представятъ две класи. Всички бѣха взели лампитѣ си, Библията, и бѣха излѣзли да посрѣщатъ младоженеца въ тѣхната свѣтлина. “Неразумнитѣ, като взеха лампитѣ си, не взеха съ себе си масло; а мъдрите, заедно съ свѣтилницитѣ си, взеха и масло въ сѫдоветѣ си”. Тази класа бѣше получила Божията благодать, обновяващата, освѣтляваща сила на Светия Духъ, която прави Неговото Слово свѣтилникъ за нозетѣ и свѣтлина по пѫтя. Тя бѣше изследвала съ страхъ Божий Писанията, за да узнае истината, и сериозно се стремѣше къмъ чистота на сърдцето и на живота. Тѣзи девици имаха лична опитность и такава вѣра въ Бога и въ Неговото Слово, която не можеше да бѫде надвита отъ разочарование и закъсне-ние. Другитѣ “като взеха свѣтилницитѣ си, не взеха съ себе си масло”. Тѣ бѣха действували подъ диктовката на чувствата си. Тържествената весть бѣше събудила страхъ въ тѣхъ ; но тѣ се облѣгаха на вѣрата на своитѣ събратя и се бѣха задоволили съ мъждукащата свѣтлина на добри подбуждения, безъ да иматъ едно основно разбиране на истината и истинско действие на благодатьта въ сърдцата имъ. Тѣ бѣха излѣзли да посрѣщатъ Господа, пълни съ недежда да бѫдатъ веднага възнаградени; обаче, тѣ не бѣха подготвени за закъснение и разочарование. Когато из- питанията дойдоха, вѣрата имъ се разклати и свѣтилницитѣ имъ започнаха да изгасватъ. BC 322.2

“И понеже младоженецътъ се бавѣше, всички задрѣмаха и заспаха”. Чрезъ забавянето на младоженеца се представя отминаването на времето, въ което бѣше очакванъ Господь, разочарованието и привидното забавяне. Въ това време на неизвестность вѣрата на повърхностно вѣрващитѣ и на полуутвърденитѣ почна бързо да намалява, и ревностьта имъ отпадна ; ония, обаче, чиято вѣра се основаваше върху лично познаване на Библията, имаха една скала подъ нозетѣ си, която вълнитѣ на разочарованието не можеха да разбиятъ. Тѣ “всички задрѣмаха и заспаха”; една класа изостави вѣрата, като изпадна въ равнодушие, а другата очакваше търпеливо да ѝ бѫде дадена една по-ясна свѣтлина. Изглеждаше, като че и тѣзи въ нощьта на изпитанието изгубваха до известна степень ревностьта и преданостьта си. Полуутвърденитѣ и повърхностнитѣ не можеха повече да се осланятъ върху вѣрата на своитѣ събратя. Всѣки трѣбваше за себе си да стои или да падне. BC 323.1

Приблизително по това време се появи и фанатизмътъ. Нѣкои, които претендираха, че сѫ ревностни вѣрващи въ вестьта, отхвърлиха Словото Божие като единственъ сигуренъ водачъ, и, твърдейки, че сѫ водени отъ Бога, се отдадоха на властьта на собственитѣ си чувства, впечатления и въображения. Нѣкои проявяваха една слѣпа, привидно свѣта ревность и осѫждаха всички, които не искаха да се съгласятъ съ тѣхното държане. Тѣхнитѣ фанатични схващания и постѫпки не намираха отгласъ у повечето отъ адвентиститѣ ; но тѣ все пакъ допринесоха, за да се похули дѣлото на истината. BC 323.2

Сатана се опитваше по такъвъ начинъ да се противо-постави на Божието дѣло и да го унищожи. Народътъ бѣше много обезпокоенъ отъ адвентното движение; хиляди грѣшници се бѣха обърнали и вѣрни мѫже се отдадоха на дѣлото на проповѣдването истината дори презъ времето на забавянето. Князътъ на злото губѣше своитѣ поданици, и за да компромитира дѣлото Божие, той се стремѣше да измами нѣкои, които изповѣдваха вѣрата, и да ги подведе къмъ крайности. Тогава неговитѣ орѫдия бѣха готови да представятъвъ най-ярка свѣтлина всѣка заблуда, всѣка погрѣшка, всѣка несполучлива постѫпка. за да накаратъ народа да намрази адвентиститѣ и тѣхната вѣра. Затова колкото по-голѣмо бѣше числото на ония, които той можеше да застави да изповѣдатъ вѣрата въ пришествието, докато той владѣеше сърдцата имъ, толкова по-голѣмо преимущество можеше да има той, като обръщаше вниманието върху тѣхъ, като представители на обществото на вѣрующитѣ. BC 323.3

Сатана е “клеветникътъ на братята” (Откр. 12: 10), и неговиятъ духъ е, който кара хората да внимаватъ върху заблудитѣ и грѣшкитѣ на Божия народъ, за да ги изобличаватъ, докато добритѣ имъ дела не се споменаватъ. Той винаги е на работа, когато Богъ действува за спасяване на душитѣ. Идватъ ли Божиитѣ чада и заставатъ ли предъ Господа, и сатана е между тѣхъ. При всѣко пробуждане той се опитва да прибави къмъ тѣхъ такива, които сѫ съ нечисто сърдце и непостояненъ характеръ. Приели ли сѫ некои истини и заели мѣсто между вѣрующитѣ, тогава той започва да действува чрезъ тѣхъ, за да разпространява учения, които да измамватъ лекомисленитѣ. Никой не може да се засвидетелствува като добъръ християнинъ само чрезъ това, като се намира въ обществото на Божиитѣ чада, въ дома Божий или дори на Господната трапеза. Често сатана присѫтствува при най-търѫественитѣ случаи въ лицето на ония, които той може да използва като свои орѫдия. BC 323.4

Князътъ на злото оспорва на Божия народъ всѣка стѫпка земя по пѫтуването му къмъ небесния градъ. Въ цѣлата черковна история никога не е била извършена реформация, безъ при това да сѫ се натъквали на сериозни спънки. Тъй бѣше въ Павловитѣ дни. Кѫдето апостолътъ основаваше една църква, намираха се нѣкои, които претендираха, че приематъ вѣрата, а все пакъ внасяха фалшиви учения, приемането на които постепенно изтласкваше любовьта къмъ истината. Лютеръ сѫщо тъй претърпѣ голѣми скърби и утѣснения чрезъ постѫпкитѣ на фанатизирани хора, които твърдѣха, че Богъ говорѣлъ непосрѣдствено чрезъ тѣхъ, и които заради това поставяха собственитѣ си схващания и мнения надъ свидетелството на Писанията. Много, на които липсваха вѣра и опитности, които, обаче, притежаваха значително самомнение и обичаха да слушатъ и да разказватъ всичко ново, бѣха заблудени отъ твърденията на новитѣ учители и се съюзиха съ сатанинскитѣ орѫдия, за да съборятъ онова, което Лютеръ по Божие внушение бѣше съградилъ. И двамата Веслеевци и други, които чрезъ влиянието и чрезъ вѣрата си допринесоха за благословението на свѣта, се натъкваха при всѣка стѫпка на сатанинска съпротива чрезъ въвличането въ различни заблуждения прекалено ревностните, непостоянните и неосветенитѣ. BC 324.1

Миллеръ бѣше неразположенъ къмъ ония влияния, които водѣха къмъ фанатизъмъ. Той, като Лютера, обясняваше, че всѣки духъ трѣбва да се изпитва чрезъ Словото Божие. “Дя-волътъ”, казваше Миллеръ, “упражнява голѣмо влияние надъ духоветѣ на нѣкои въ настоящето време. И какъ можемъ ние да узнаемъ, на кой духъ сѫ тѣ чада ? Библията отговаря : По плодоветѣ имъ ще ги познаете . . . Много духове сѫ навлѣзли въ свѣта, а намъ е заповѣдано, да изпитваме духоветѣ. Духътъ, който не ни подтиква да живѣемъ въ този настоящъ свѣтъ трѣзво, справедливо и благочестиво, не е Христовъ Духъ. Азъ все повече се убеждавамъ въ това, че сатана взема голѣмо участие въ тѣзи буйни движения . . . Много измежду насъ, които претендиратъ, че сѫ напълно посвѣтени, следватъ човѣшки нареждания, и изглежда, че знаятъ за истината точно толкова, колкото други, които не предявяватъ такива претенции”. (Bliss, pp. 236, 237, 282.) “Духътъ на заблудата ни отклонява отъ истината, а Божиятъ Духъ ни води въ истината. Но вие казвате, че единъ човѣкъ може да бѫде въ заблуждение и да си мисли, че е въ истината. Какво тогава? Ние отговаряме: Духътъ и словото се съгласуватъ помежду си. Щомъ единъ човѣкъ се ориентира споредъ Словото Божие и се намира въ пълно съгласие съ цѣлото слово, тогава той трѣбва да вѣрва, че е въ истината; намѣри ли, обаче, че духътъ, който го води, не хармонира съ общия духъ на закона или на Словото Божие, тогава да внимава, да не бѫде хванатъ въ примката на дявола”. (Advent Herald and Signs of the Times Reporter”, 8, № 23, 1845.) “Често азъ съмъ получавалъ повече доказателства за искрено благочестие чрезъ една сълза въ очитѣ, една мокра буза, една съкрушена дума, отколкото отъ всичкото вдигане шумъ въ цѣлото християнство”. BC 324.2

По времето на реформацията нейнитѣ неприятели сто-варваха всичкото зло на фанатизма тъкмо върху ония, които се опълчваха най-ревностно противъ него. Сжщо тъй постѫпиха и противницитѣ на адвентното движение. Недоволни отъ това, да извръшватъ и преувеличаватъ заблужденията на ексцентричнитѣ и фанатицитѣ, тѣ пущаха въ ходъ неблагоприятни слухове, които нѣмаха нищо общо съ истината. Тѣзи хора бѣха повлияни отъ предразсѫдъци и умраза. Тѣхното спокойствие бѣше нарушено чрезъ вестьта, че Христосъ стои предъ вратата. Тѣ се страхуваха, че това може да е истина, но все пакъ се надѣваха, че може и да не е тъй, и това бѣше главната подбудителна причина на тѣхната враждебность къмъ адвентиститѣ и вѣрата имъ. BC 325.1

Фактътъ, че нѣкои фанатици се намираха между редоветѣ на адвентиститѣ, е сѫщо тъй малко основание да се твърди, че това движение не бѣше отъ Бога, както и сѫществуването на фанатици и измамници въ църквата по времето на Павла и на Лютера не бѣше никакво сериозно извинение, за да се отхвърли тѣхното дѣло. Когато Божиятъ народъ се пробуди отъ съня си и сериозно подхване дѣлото на покаяние и реформация; когато започне да изследва Писанието, за да познае истината, каквато тя е въ Исуса; когато се посвѣти напълно на Бога, тогава ще се покаже, че сатана е още деятеленъ и буденъ. Той ще проявява си- лата си съ всевъзможни измами и ще призове на помощь всички паднали ангели отъ царството си. BC 325.2

Фанатизмътъ и разцеплението произлѣзоха не поради проповѣдването на второто пришествие. Тѣ се появиха въ лѣтото на 1844, когато адвентиститѣ бѣха въ едно състояние на неизвестность и на забърканость относно тѣхното истинско положение. Проповѣдьта на първата ангелска весть и на “срѣднощния викъ” способствуваше тъкмо, за да се попрѣчи на всѣки фанатизъмъ и разцепление. Ония, които участвуваха въ тѣзи важни движения, бѣха изпълнени съ любовь единъ къмъ другъ и къмъ Исуса, Когото очакваха скоро да видятъ. Едната вѣра, едната блажена надежда ги издигаха високо надъ всички човѣшки влияния и бѣха като щитъ противъ нападкитѣ на сатана. BC 326.1

“И понеже младоженецътъ се бавѣше, всички задрѣмаха и заспаха. А посрѣднощь се чу викъ : Ето, младоженецътъ иде, излизайте да го посрещнете ! Тогава всички тия девици станаха и приготвиха свѣтилницитѣ си”. (Мат. 25 : 5—7). Презъ лѣтото на 1844 год.. между времето, което отначало приемаха за края на 2300-та денонощия, и есеньта на сѫщата година, до когато, както по-късно бѣ намѣрено, тѣ се простираха въ действителность, се повдигна викъ, точно споредъ думитѣ на Писанието : “Ето, младоженецътъ иде !” BC 326.2

Причината на това движение бѣше откритието, че указътъ на Артаксеркса или Артасаста за съграждането отново на Йерусалимъ, който образуваше изходната точка на 2300-та денонощия, влизаше въ сила презъ есеньта на 457 г. пр. Хр., а не въ началото на сѫщата година, както преди това се вѣрваше. А изхождаме ли отъ есеньта на 457 год. пр. Хр., 2300-та години изтичатъ презъ есеньта на 1844 год. сл. Хр. (Вижъ таблицата за времето, сѫщо и Приложението.) BC 326.3

Основаващи се на старозаветното сѣнково богослужение доказателства посочваха сѫщо есеньта за времето, когато описаното като очистване на свѣтилището събитие трѣбваше да стане. Това стана много ясно, когато вниманието бѣ отправено върху начина, по който се бѣха изпълнили предвестницитѣ за първото Христово идване. BC 326.4

Заколването на пасхалното агне бѣше една сѣнка на Христовата смърть. Павелъ казва: “Христосъ, пасхата наша, биде закланъ за насъ”. (1 Кор. 5 : 7.) Снопътъ отъ начаткитѣ при жетвата, който се свързваше презъ време на пасхалния праздникъ предъ Господа, бѣше единъ символъ на Христовото възкресение. А за възкресението на Господа и на цѣлия Неговъ народъ Павелъ казва : “Начатъкъ е възкръсналиятъ Христось; после, при Неговото идване, ще възкръснатъ ония, които сѫ Христови”. (1 Кор. 15: 23.) Както сплетениятъ снопъ бѣше първото прибрано отъ жетвата зрѣло жито, тъй и Христосъ е начатъкътъ на онази безсмъртна жетва на изкупенитѣ, които при бѫдещето възкресение ще бѫдатъ събрани въ Божиитѣ житници. BC 326.5

Тѣзи образци намѣриха своето изпълнение не само относно събитието, но и относно времето. На 14-ия день отъ първия еврейски месецъ, въ сѫщия день и месецъ, въ който въ течение на 15 столѣтия се колѣше пвсхалното агне, Христосъ, следъ като яде съ ученицитѣ си пасхалната вечеря, учреди оня праздникъ, който трѣбваше да напомня за собствената Му смърть като “Агнецътъ Божий, Който взема върху си грѣха на свѣта”. (Йоанъ 1 : 29) BC 327.1

Сѫщата нощь Той бѣ хванатъ отъ безбожни рѫце, за да бѫде разпнатъ и умъртвенъ. И като подобие на сплетения снопъ нашиятъ Спаситель бѣ възкресенъ на третия день “и за умрѣлитѣ стана начатъкъ” ; единъ примѣръ за всички възкръснали праведни, чиито унизени тѣла ще станатъ “подобни на Неговото славно тѣло”. (1 Кор. 15 : 20 ; Фил. 3 : 21.) BC 327.2

По сѫщия начинъ отнасящитѣ се за пришествието зна-мения трѣбва да се изпълнятъ въ означеното въ сѣнковата служба време. При символичното богослужение очистването на светилището или великиятъ день на умилостивението биваше въ десетия день на седмия еврейски месецъ (Лев. 16 : 26—34), когато първосвещеникътъ, следъ като е издействувалъ умилостивение за всички израилтяни и по такъвъ начинъ е отстранилъ грѣховетѣ имъ отъ светилището, излизаше вънъ и благославяше народа. Тъй, вѣрваха, че и Христосъ, нашиятъ великъ Първосвещеникъ, щѣше да се яви, за да очисти земята чрезъ унищожението на грѣха и на грѣшницитѣ и да благослови съ безсмъртие Своя очакващъ Го народъ. Десетиятъ день отъ седмия месецъ, великиятъ день на умилостивението, времето на очистването на свѣтилището, който презъ 1844 год. се падаше на 22 октомврий, бѣ счетенъ за времето на Христовото пришествие. Това бѣше въ съгласие съ вече изложенитѣ доказателства, че 2300-та денонощия трѣбваше да изтекатъ презъ есеньта, и заключението изглеждаше правилно. BC 327.3

Въ притчата въ Матея 25 глава следъ времето на очакването и съня следва явяването на младоженеца. Това се съгласува съ току-що приведенитѣ доказателства, както отъ пророчествата, тъй и отъ символитѣ, които свидетелствуватъ съ голѣма сила за тѣхната истинность, и “срѣднощниятъ викъ” се проповѣдваше отъ хиляди вѣрующи. BC 327.4

Подобно на бурна вълна се разпространи това движение по страната. То отиваше отъ градъ на градъ, отъ село на село, до най-отдалеченитѣ мѣста, докато чакащиятъ Божий народъ бѣ напълно пробуденъ. Предъ тази весть фанатизмътъ изчезваше, подобно на скорозрѣлъ предъ изгрѣващето слънце. Вѣрующитѣ се видѣха освободени отъ неувѣреностьта и забърканостьта си и надежда и насърдчение изпълниха отново сърдцата имъ. Дѣлото бѣше свободно отъ ония крайности, които винаги се явяватъ, когато се появи едно човѣшко вълнение, безъ то да бѫде контролирано отъ Словото Божие и отъ Неговия Духъ. По действието си то приличаше на ония времена на смирение и връщане къмъ Бога, които при древния израилъ следваха следъ укорителнитѣ вести чрезъ Божиитѣ раби; то носѣше признацитѣ, които въ всѣко време характеризираха Господнето дѣло. Тогава имаше по-малко ентусиазирана радость, а повече едно основно изпитване на сърдцето, изповѣдване на грѣховетѣ и отказване отъ свѣта. Да бѫдатъ подготвени за посрѣщането на Господа — това бѣше грижата на изпълненитѣ съ страхъ Божий души. Тогава се за-белязваше постоянна молитва и всецѣло предаване на Бога. BC 327.5

Описвайки онова дѣло, Миллеръ казва: “Не се забелязватъ особени прояви на радость; последната, като че ли се запазва за въ бѫдащето, когато небе и земя заедно ще възликуватъ въ неизразима радость, пълни съ слава. Не се чува никакъвъ викъ; и това е оставено за после, за радостното възклицание отъ небето. Пѣвцитѣ мълчатъ, тѣ чакатъ времето, когато ще се съединятъ съ ангелскитѣ множества, съ небесния хоръ ... Не спорятъ върху чувства; всички сѫ едно сърдце и единъ духъ”. (Bliss, pp. 270. 271.) BC 328.1

Другъ единъ участвуващъ въ движението свидетелствува : “То предизвика навсѣкѫде най-основно изпитване на сърдцето и смиряване на душата предъ великия небесенъ Богъ, карайки човѣцитѣ да се освобождаватъ отъ любовьта къмъ нѣщата отъ този свѣтъ, да изглаждатъ спороветѣ помежду си, да изповѣдватъ грѣховетѣ си и сломени, пълни съ разкаяние и съкрушенъ духъ, да молятъ Бога да бѫдатъ помилвани и приети. То направи, хората да се смирятъ и да се преклонятъ предъ Бога, както никога преди туй не сме виждали това. Както Господь бѣше заповѣдалъ чрезъ пророкъ Йоила, че трѣбваше да бѫде преди приближаването на великия день на Бога, тъй бѣха разкѫсани сърдцата, а не дрехитѣ, и хората се обръщаха къмъ Господа съ постъ, плачъ и стенание. Както Богъ бѣше казалъ чрезъ Захария, тъй надъ Неговитѣ чада бѣше излѣнъ духъ на благодать и на молитва ; тѣ виждаха Оня, Когото бѣха проболи ; и голѣма скръбь бѣше въ страната. . . и ония, които очакваха Господа, измѫчваха душитѣ си предъ Него”. (Bliss, in “Advent Shield and Review”, jan. 1845.) BC 328.2

Отъ всички голѣми религиозни движения отъ апостол-скитѣ дни насамъ никое не е било по-свободно отъ човѣшки несъвършенства и отъ сатанински коварства, както това презъ есеньта на 1844 год. Дори и сега, следъ изтичането на много години, всички, които бѣха участвували въ онова движение и бѣха устояли твърдо на становището на истината, още чувствуватъ свѣтото влияние на онова благословено дѣло и свидетелствуватъ, че то бѣше отъ Бога. BC 328.3

При вика : “Младоженецътъ иде ; излизайте да го по-срещнете !” всички чакащи го “станаха и приготвиха свѣтил-ницитѣ си” ; тѣ изучаваха Словото Божие съ една непозната до тогава ревность. Ангели бѣха изпратени отъ небето, за да пробудятъ обезсърдченитѣ и да ги подготвятъ да приематъ вестьта. Дѣлото не почиваше върху човѣшка мѫдрость и знания, но върху Божията мощь. Не най-даровититѣ, а най-смиренитѣ и най-преданнитѣ бѣха първитѣ, които чуха зова и го последваха. Земледѣлци оставяха храната си да стои по нивитѣ, занаятчии оставяха инструментитѣ си и тръгваха съ сълзи и радость да разгласяватъ предупреждението. А тогавашнитѣ водители принадлежаха къмъ последнитѣ, които участвуваха въ това движение. Черквитѣ въобще затваряха вратитѣ си предъ тази весть, и много, които я приемаха, се отлѫчааха отъ тѣхъ. Споредъ Божия планъ, това проповѣдване се присъедини къмъ втората ангелска весть и даде на дѣлото особена мощь. BC 329.1

Вестьта: “Ето, младоженецътъ иде!” не бѣше тъй много предметъ на тълкувание, макаръ че доказателството отъ Писанието бѣше ясно и разбрано; една тласкаща напредъ сила, която движеше душата, я придружаваше. Не сѫществуваше никакво съмнение, никакъвъ въпросъ. При победоносното влизане на Христа въ Йерусалимъ, народътъ, който се бѣше събралъ тамъ отъ всички части на страната за праздника, се стече къмъ Елеонската планина, и като се присъедини къмъ множеството, което придружаваше Исуса, той бѣ обхванатъ отъ моментния ентусиазъмъ и заедно съ него възвиси гласъ: “Благословенъ Идещиятъ въ име Господне!” (Мат. 21 : 9). Тъй и сега невѣрващи, които присѫтствуваха на събранията на адвентиститѣ — нѣкои отъ любопитство, други отъ желание да се подиграватъ — чувствуваха убедителната сила, която притежаваше вестьта: “Ето, Младоженецътъ иде!” BC 329.2

По онова време владѣеше една вѣра, която имаше за последствие послушване на молитвата, вѣра, която “имаше предъ очи наградата” (Евр. 11 : 26). Подобно на кратковре-мененъ пороенъ дъждъ вьрху жадна земя се излѣ духътъ на благодатьта върху сериозно търсещитѣ. Душитѣ, които очакваха да видятъ скоро Изкупителя си лице съ лице, изпитваха неизразима радость, изпълнени съ страхопочитание. Смекчаващата, съкрушаваща сила на Светия Духъ разтопяваше сърдцата, когато Божието благословение се даваше въ изобилие на вѣрующитѣ. BC 329.3

Внимателно и тържествено се приближаваха ония, които бѣха приели вестьта, къмъ времето, въ ксето се надѣваха да посрещнатъ своя Господь. Тѣ чувствуваха за свой дългъ всѣка сутринь да искатъ увѣрение, че сѫ приети отъ Бога. Сърдцата имъ бѣха тѣсно свързани и тѣ се молѣха много заедно и единъ за другъ. Често тѣ се събираха на уединени мѣста, за да се сношаватъ съ Бога, и гласътъ на молбитѣ имъ се възнасяше отъ поля и долини къмъ небето. Увѣрението, да притежаватъ благодатьта на своя Спаситель, тѣ считаха за по-необходимо отъ всѣкидневната си храна ; помрачеше ли облакъ духоветѣ имъ, тѣ не се успокояваха, докато той не биваше отстраненъ, и тъй като чувствуваха свидетелството на прощаващата благодать, тѣ копнѣеха да видятъ Него, Когото тйхнитѣ души обичаха. BC 330.1

Но тѣ отново трѣбваше да бѫдатъ разочаровани. Очак-ваното време отмина, а тѣхниятъ Спаситель не се яви. Съ твърдо упование поглеждаха тѣ къмъ Неговото идване и сега се чувствуваха сѫщо тъй, както Мария, когато бѣше отишла на гроба на Спасителя, и като го намѣри празенъ, извика разплакана; “Дигнали Господа моего, и не зная, де сѫ Го турили !” (Йоанъ 20 : 13.) BC 330.2

Едно чувство на света боязънь, едно опасение, че вестьта можеше да бѫде истина, бѣше поставила за невѣрващия свѣтъ за известно време граници, и тѣзи не бѣха разкѫсани веднага, щомъ очакваното време отмина. Отначало невѣрващитѣ не смѣеха да ликуватъ надъ разочарованитѣ; но когато не се явиха никакви знаци на Божия гнѣзъ, тѣ се освободиха отъ своитѣ опасения, и отново започнаха съ своитѣ хули и подигравки. Едно голѣмо число отъ такива, които бѣха изповѣдвали, че вѣрватъ въ скорошното идване на Господа, се отказаха отъ вѣрата си. Нѣкои, които се бѣха уповавали извънредно много, въ гордостьта си бѣха тъй много разгнѣвени, че биха предпочели да изхвръкнатъ изъ свѣта. Подобно на Йона тѣ се оплакваха на Бога и предпочитаха да умратъ, отколкото да живѣятъ. Ония, които бѣха основали вѣрата си върху мнението на другитѣ, а не върху Словото Божие, сега бѣха отново готови да промѣнятъ възгледитѣ си. Подигравателитѣ привличаха слабитѣ и боязливитѣ въ своитѣ редове, и всички тѣ се съюзяваха и обясняваха, че не можело вече да се очаква нищо, отъ което да се страхуватъ ; че времето отминало, Господь не е дошелъ и свѣтътъ можелъ да си остане още за хиляди години сѫщиятъ. BC 330.3

Сериознитѣ, искрени вѣрующи бѣха отдали всичко за Христа и чувствуваха Неговата близость, както никога до тогава. Тѣ, както вѣрваха, бѣха дали последното предупре-ждение на свѣта и въ очакването си скоро да бѫдатъ приети въ обществото на своя божественъ Учитель и на небес- нитѣ ангели, повечето отъ тѣхъ се бѣха отдѣлили отъ хората, които не приемаха вестьта. Съ горещъ копнежъ се молѣха тѣ : “Ела, Господи Исусе, ела скоро!” Но Той не дойде. И сега отново да се поеме тежкото бреме на грижитѣ и на трудноститѣ на този животъ, да се понасятъ остротитѣ и присмѣхитѣ на подиграващия се свѣтъ, бѣше, наистина, едно тежко изпитание на вѣрата и на търпението. BC 330.4

И все пакъ това разочарование не бѣше тъй голѣмо, както онова, което преживѣха ученицитѣ по времето на първото Христово идване. При славното влизане на Исуса въ Йерусалимъ Неговитѣ последователи вѣрваха, че Той на-мѣряваше да се качи на трона на Давида и да освободи израиля отъ потисницитѣ му. Съ горди надежди и радостни очаквания тѣ се надпреварваха единъ другъ, да отдаватъ почести на своя Князъ. Мнозина простираха дрехитѣ си като килими по пѫтя Му или разпръсваха зелени палмови клончета предъ Него. Въ своята голѣма радость тѣ всички радостно завикаха: “Осанна на Давидовия Синъ!” Когато фарисеитѣ, обезпокоени и разгнѣвени отъ този изразъ на радость, поискаха Исусъ да смъмри ученицитѣ си, Той отвърна : “Ако тия млъкнатъ, камънитѣ ще завикатъ”. (Лука 19:40.) Пророчеството трѣбваше да бѫде изпълнено. Ученицитѣ изпълняваха Божия планъ; и все пакъ тѣ трѣбваше да изпитатъ горчиво разочарование. Само нѣколко дни изминаха; и тѣ станаха очевидци на мѫченическата смърть на Спасителя и трѣбваше да видятъ, какъ Той бѣ положенъ въ гроба. Тѣхнитѣ очаквания съвсемъ не се изпълниха и надеждитѣ имъ умрѣха заедно съ Исуса. Едва когато тѣхниятъ Господь излѣзе победоносно отъ гроба, тѣ се сѣтиха, че всичко това бѣше отнапредъ предсказано отъ пророчеството и че «Христосъ трѣбваше да пострада и да възкръсне отъ мъртвитѣ”. (Деян. 17:3) BC 331.1

Петстотинъ години по-рано Господь бѣше обяснилъ чрезъ пророкъ Захария : “Ликувай отъ радость, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето, твоятъ Царь иде при тебе, праведенъ и спасяващъ, кротъкъ, възседналъ на ослица и на младо осле, синъ на подяремница”. (Зах. 9:9.) Ако ученицитѣ знаеха, че Христосъ отиваше къмъ сѫдъ и смърть, не биха могли да изпълнятъ това пророчество. BC 331.2

По сѫщия начинъ и Миллеръ и неговитѣ съмишленици изпълниха пророчеството и проповѣдваха вестьта, за която Писанието бѣше предсказало, че трѣбва да бѫде дадена на свѣта; тѣ, обаче, не биха могли да я изнесатъ, ако бѣха разбрали напълно предсказанията, които говорѣха за тѣхното разочарование и даваха още една весть, която трѣбваше да бѫде проповѣдвана на всички народи, преди пришествието на Господа. Първата и втората ангелски вести бѣха проповѣдвани на опредѣленото за тѣхъ време и извършиха дѣлото, което Господь искаше да бѫде извършено чрезъ тѣхъ. BC 331.3

Презъ време на очакването свѣтътъ предполагаше, че ако времето отминѣше и Христосъ не дойдѣше, щѣше да пропадне цѣлото учение на адвентизма. Докато, обаче, поради силното изпитание много се отказаха отъ вѣрата си, нѣкои останаха твърди въ нея. Плодоветѣ отъ адвентното движение, духътъ на смирение и на изпитване собственото сърдце, на отказване отъ свѣта и обновяването на живота, които придружаваха дѣлото, свидетелствуваха, че то бѣше отъ Бога. Тѣ не смѣеха да се усъмнятъ, че силата на Светия Духъ засвидетелствуваше проповѣдьта на вестьта за второто пришествие, а отъ друга страна не можеха да откриятъ никаква грѣшка въ изчисленията на пророческитѣ периоди. И на най-способнитѣ отъ тѣхнитѣ противници не се удаде да оборятъ начина на пророческото тълкувание. Безъ библейски доказателства тѣ не можеха да се съгласятъ да се откажатъ отъ становището, което бѣха постигнали чрезъ сериозно, благоговѣйно изследване въ Писанието съ освѣтленъ отъ Божия Духъ умъ и съ горящи отъ Неговата животворяща сила сърдца; отъ становището, което бѣше устояло на най-остроумнитѣ критики и на най-горчивата враждебность отъ страна на официалнитѣ религиозни учители и на прочутитѣ мѫдри мѫже, и което бѣше останало твърдо и непоклатимо предъ сдруженитѣ усилия на ученостьта и красноречието, предъ остротитѣ и подигравкитѣ както на почитани, така и на невъзпитани хора. BC 332.1

Наистина, очакваното събитие не настана; но дори и това не можа да разклати тѣхната вѣра въ Божието слово. Когато Йона проповѣдваше по улицитѣ на Ниневия, че градътъ щѣше да бѫде разрушенъ въ разстояние на читиридесеть дни, Господь прие смирението на ниневийцитѣ и продължи тѣхното благодатно време; и все пакъ Йоновата весть бѣше дадена отъ Бога и Ниневия бѣше изпитана споредъ Неговата воля. Адвентиститѣ вѣрваха, че Господь ги бѣше изпиталъ по сѫщия начинъ при проповѣдването на предупреждението за сѫда. “То”, обясняваха тѣ, “изпитваше сърдцата на всички, които го чуеха, и събуждаше въ тѣхъ любовь къмъ явяването на Господа, или пъкъ повече или по-малко забележима, но на Бога добре позната, умраза спрямо Христовото идване. То тегли една гранична линия, тъй че тия, които искатъ да изпитатъ собственитѣ си сърдца, да могатъ да разбератъ, на чия страна биха били намѣрени, ако Господь би дошелъ тогава; дали тѣ биха извикали: Ето, това е нашиятъ Боръ, Когото ние чакахме, и Той ще ни избави! — или пъкъ щѣха да призоваватъ канаритѣ и планинитѣ, да паднатъ върху тѣхъ и да ги прикриятъ отъ лицето на Оня, Който седи на трона, и отъ гнѣва на Агне- ца. Богъ, както ние вѣрваме, по такъвъ начинъ изпита чадата Си, дали въ часа на искушение тѣ щѣха да се отдръпнатъ отъ поста, на който Той ги бѣше поставилъ, или биха пренебрѣгнали този свѣтъ и биха положили неограничено довѣрие върху Словото Божие”. (“ Advent Herald and Signs of the Times Reporter”, 8 Vol., Nr. 14, 1844.) BC 332.2

Чувствата на ония, които все още вѣрваха, че Богъ ги бѣше водилъ въ миналата опитность, сѫ изразени въ думитѣ на Миллера: “Ако би трѣбвало още еднажъ да преживѣя онова време съ сѫщитѣ увѣрения, каквито имахъ тогава, то, за да бѫда искренъ предъ Бога и човѣцитѣ, азъ бихъ постѫпилъ точно тъй, както постѫпихъ тогава”. “Азъ се надѣвамъ, че дрехитѣ ми сѫ чисти отъ кръвьта на душитѣ; сигуренъ съмъ, че съмъ се освободилъ, доколкото бѣ възможно, отъ всѣка вина за тѣхното осѫждение”. “Дори и два пѫти да съмъ билъ разочарованъ”, пишеше този Божий човѣкъ, “азъ не съмъ сломенъ, нито обезсърдченъ. Надеждата ми въ Христовото идване е по-силна отъ всѣкога. Азъ извършихъ само онова, което считахъ за мой дългъ следъ години на сериозно изследване. Заблудилъ ли съмъ се, то това е било отъ християнска любовь, отъ любовь къмъ моитѣ съчовѣци и отъ убеденость въ дълга си къмъ Бога. “Едно зная азъ: Азъ проповѣдвахъ само онова, което вѣрвахъ, и Богъ бѣше съ мене; Неговата мощь се откриваше въ дѣлото, и много добро бѣ извършено”. По всѣка вѣроятность чрезъ проповѣдването края на времето много души бѣха подтикнати да изследватъ Свещенното Писание, и благодарение на това и чрезъ попръскването съ Христовата кръвь тѣ бѣха примирени съ Бога”. (Bliss р. р. 256. 255. 277. 280. 271.) “Азъ никога не съмъ се стремилъ да спечеля благоволението на гордитѣ и не съмъ изгубвалъ куражъ, когато свѣтътъ заплашваше. Азъ и сега не искамъ да получа тѣхното одобрение и не ще излѣза изъ грани-цитѣ на дълга си, за да предизвикамъ тѣхната умраза. Азъ никога не ще търся живота си отъ тѣхнитѣ рѫце или пъкъ, както се надѣвамъ, не ще се страхувамъ да го изгубя, ако Богъ, въ Своето добро провидение, е тъй опрѣделилъ”. (James White, Life of Wm, Miller, p. 315.) BC 333.1

Богъ не остави Своя народъ; Духътъ Му все още пре-бѫдваше съ ония, които не бѣха се отказали прибързано отъ свѣтлината, която бѣха получили, и не презрѣха публично адвентното движение. Въ посланието къмъ евреитѣ за изпитванитѣ и очакващитѣ въ това време стоятъ думи на насърдчение и предупреждение: “И тъй, не напущайте вашето дързновение, зя което има голѣма награда. Търпение ви трѣбва, та следъ като изпълните волята Божия, да получите обещаното; защото ощо малко, твърде малко, и ,Идещиятъ ще дойде и нѣма да се забави. А праведниятъ чрезъ вѣра ще бѫде живъ; ако пъкъ се отклони, душата Ми нѣма да благоволи къмъ него”. Ние пъкъ не сме отъ ония, които се отклоняватъ за погибель, а отъ ония, които вѣрватъ за спасение на душата”. (Евр. 1 : 35—39) BC 333.2

Че това наставление е отправено къмъ църквата въ по-следнитѣ дни, се вижда отъ думитѣ, които изразяватъ бли-зостьта на идването на Господа: “Защото още малко, твърде малко, и Идващиятъ ще дойде и нѣма да се забави”. Отъ тукъ сѫщо се вижда ясно, че щѣше да стане едно привидно забавяне и Господь като че щѣше да закъснѣе да се яви. Даденото тукъ поучение е особено пригодно за опитностьта на адвентиститѣ по онова време. Споменатитѣ тукъ се намираха въ опасностъ да претърпятъ крушение въ вѣрата си. Тѣ бѣха извършили Божията воля, като се оставиха да бѫдатъ водени отъ Неговия Духъ и отъ Неговото Слово; но тѣ не можаха да разбератъ Неговото намѣрение въ своята минала опитность, нито да познаятъ предстоящия имъ пѫтъ, и бѣха искушавани да се усъмнятъ, дали въ действителность Богъ ги бѣше водилъ. Особено за това време бѣха приложими думитѣ: “ А праведниятъ чрезъ вѣра ще бѫде живъ”. Когато блестящата свѣтлина на срѣднощния викъ огрѣ пѫтя имъ, когато пророчествата имъ бѣха разпечатани и тѣ видѣха бързото изпълнение на знаменията, които говорѣха за скорошното идване на Христа, тѣ, наистина, вървѣха като въ видение. Но сега, съкрушени отъ разочарованитѣ си надежди, тѣ можеха да устоятъ само чрезъ вѣpa въ Бога и въ Неговото слово. Подиграващиятъ се свѣтъ казваше: “Вие сте били излъгани; откажете се отъ вѣрата си и признайте, че адвентното учение е било отъ Сатана”. Но Божиятъ народъ обясняваше: “Ако пъкъ нѣкой се отклони, душата Ми нѣма да благоволи въ него”. Да се откажатъ сега отъ вѣрата си и да отрекатъ помощьта на Светия Духъ, която придружаваше вестьта, би означавало връщане въ погибельта. Павловитѣ думи ги насърдчаваха къмъ устойчивость: “Не напущайте вашето дързновение . .. търпение зи трѣбва. . . Още малко, твърде малко, и Идещиятъ ще дойде, и нѣма да се забави”. Единственото нѣщо, което тѣ бѣха сигурни, че трѣбваше да правятъ, бѣше да подържатъ свѣтлината, която вече бѣха получили отъ Бога, да се държатъ здраво за Неговитѣ обещания и да продължаватъ да изследватъ въ Писанията и търпеливо да очакватъ и да бдятъ, за да могатъ да получатъ още повече свѣтлина. BC 334.1