Желанието На Вековете

69/88

68. Във външния двор

Тази глава е основана на Йоан 12:20-43.

“Между ония, които дойдоха на поклонение по празника, имаше и някои гърци. Те прочее дойдоха при Филипа, който беше от Витсаида галилейска, и го помолиха, казвайки: Господине, искаме да видим Исус! Филип дохожда и казва на Андрей. Андрей дохожда, и Филип, и те казват на Исус.” ЖВ 199.7

По това време Христовото дело изглеждаше жестоко разгромено. Христос бе излязъл победител в спора със свещениците и фарисеите, но бе явно, че те никога няма да Го признаят за Месия. Настъпило бе окончателно отчуждаване и раздяла. За учениците Му случаят изглеждаше безнадежден. Но Христос се приближаваше към приключването на Своето дело. Великото събитие, което засягаше не само еврейския народ, но и целия свят, щеше да се изпълни скоро. Когато Христос чу жадната молба: “Искаме да видим Исус!” като отзвук на гладния вик на света, лицето Му се озари и Той каза: “Дойде часът да се прослави Човешкият Син”. В молбата на гърците видя една жетва на резултатите от великата Си жертва. ЖВ 199.8

Тези мъже дойдоха от запад, за да намерят Спасителя към края на Неговия живот, така както мъдреците бяха дошли от изток в началото на живота Му. По време на Христовото раждане евреите бяха така погълнати от собствените си амбициозни планове, че не узнаха за Неговото идване. Мъдреците от една езическа страна бяха дошли при яслата със своите дарове, за да се поклонят на Спасителя. Така и тези гърци, представляващи народите, племената и езиците на света, дойдоха да видят Исус. По същия начин и народите от всички страни и векове ще бъдат привличани от кръста на Спасителя. Толкова “много хора ще дойдат от изток и запад и ще насядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство” (Матей 8:11). ЖВ 199.9

Елините бяха чули за тържественото влизане на Христос в Ерусалим. Някои предполагаха и бяха разпространили мълвата, че Исус е изгонил свещениците и началниците от храма и че щял да завладее Давидовия престол, за да царува над Израил. Гърците силно желаеха да узнаят истината за Неговата мисия. “Искаме да видим Исус!” — казаха те. Желанието им бе изпълнено. Когато Му представиха молбата им, Той се намираше в онази част на храма, в която не се допускаха никакви други хора, освен евреи. Но Исус излезе при гърците във външния двор и проведе личен разговор с тях. ЖВ 200.1

Дошъл бе часът Христос да се прослави. Той стоеше в сянката на кръста. И запитването на гърците Му подсказа, че жертвата, която скоро щеше да направи, ще доведе много синове и дъщери при Бога. Знаеше, че гърците скоро щяха да Го видят така, както не са и сънували. Щяха да Го видят поставен наравно с Варава, разбойник и убиец, който щеше да бъде предпочетен за освобождаване вместо Божия Син. Те щяха да чуят как подстрекавания от свещеници и управници народ прави своя избор. И на въпроса: “Какво да правя с Исус, наречен Христос?” щеше да се даде отговорът: “Разпни Го!” (Матей 27:22). Христос знаеше, че чрез това умилостивение за греховете на хората царството Му щеше да бъде спечелено напълно и щеше да се разпростре по целия свят. Той щеше да действа като Възстановител и Светият Му Дух щеше да победи. За момент Исус погледна в бъдещето и чу гласове, които разгласяваха по света: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!” (Йоан 1:29). В тези чужденци видя залог за една велика жетва, когато разделящата стена между евреи и езичници ще бъде съборена и всички народи, племена и езици ще чуят вестта за спасение. Очакването на всичко това и осъществяването на Неговите надежди е изразено с думите: “Дойде часът да се прослави Човешкият Син!” Но начинът, по който трябваше да се постигне прославата, никога не излизаше от ума на Христос. Езичниците щяха да се съберат след Неговата наближаваща смърт. Само чрез смъртта Му светът можеше да бъде спасен. Като едно житно зърно Човешкият Син трябваше да бъде хвърлен в земята и да умре, да бъде погребан и закрит от очите, но Той щеше да оживее отново. ЖВ 200.2

Христос представяше Своето бъдеще, като го илюстрираше с нещата от природата, но учениците не можеха да разберат. Истинският резултат от Неговата мисия трябваше да се постигне чрез смъртта Му. “Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно, но ако умре, дава много плод.” Когато пшеничното зърно падне в земята и умре, то пониква и принася плод. Така и смъртта на Христос щеше да принесе плод за Божието царство. В съгласие със закона на растителното царство, животът щеше да бъде резултат от Неговата смърт. ЖВ 200.3

Тези, които обработват земята, си представят много ясно картината. Година след година човек запазва част от зърното, като хвърля най-доброто от него. За известно време то трябва да бъде скрито в браздите и да бъде наблюдавано от Господа. След това се появява стеблото, после класът и накрая зърното в класа. Но това развитие не може да настъпи, ако зърното не се зарови и скрие от погледа наглед като загубено. ЖВ 200.4

Семето, заровено в земята, принася плод и на свой ред плодът също се посява. Така жетвата се умножава. По същия начин и смъртта на Христос на Голготския кръст ще принесе плод за вечен живот. Размишлението върху тази жертва ще доставя радост на онези, които като неин плод ще живеят през вечните векове. ЖВ 200.5

Житното зърно, запазващо живота си, не може да даде плод, то си остава самичко. Ако пожелаеше, Христос можеше да избегне смъртта. Но стореше ли го, трябваше да остане самичък. Нямаше да може да доведе при Бога никакви синове и дъщери. Само чрез отдаване на живота Си Той можеше да придаде живот на човечеството. Само чрез попадане в земята, за да умре, Той можеше да стане семето на онази голяма жетва — голямото множество от всички народи, племена и езици, които са изкупени за Бога. ЖВ 200.6

С тази истина Христос свързва урока за себепожертвователност, който всеки трябва да научи: “Който обича живота си, ще го изгуби и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.” Всички, които искат да принасят плод като съработници на Христос, трябва първо да попаднат в земята и да умрат. Животът трябва да бъде хвърлен в браздата на световната нужда. Себелюбието, насоченият към себе си интерес трябва да изчезнат. Законът на себепожертвователността е закон на себеопазването. Земеделецът запазва житото си, като го хвърля. Така е и с човешкия живот. Да дадеш, значи да живееш. Животът, който ще бъде запазен, е именно животът, който се раздава щедро в служба на Бога и човека. Всички, които на този свят пожертват собствения си живот заради Христос, ще го запазят за вечността. ЖВ 200.7

Животът, прекаран за себе си, е като зърно, което се изяжда. То изчезва и не се умножава. Човек може да събере за себе си всичко, което може. Той може да живее, да мисли и планира за себе си. Но когато животът му премине, не му остава нищо. Законът на себеслуженето е закон на себеунищожаването. ЖВ 200.8

“Ако служи някой на Мене — каза Исус, — Мене нека последва; и дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Който служи на Мене, него ще почете Отец Ми.” Всички, които са понесли заедно с Христос кръста на жертването, ще споделят заедно с Него и славата Му. В Своето унижение и страдание Христос се радваше, че и учениците Му ще бъдат прославени заедно с Него. Те са плод на Неговата саможертва. Изработването на Христовия характер и Дух в тях — това е Неговата награда, това ще бъде и Неговата радост през цялата вечност. Заедно с Христос те се радват, когато плодовете на труда и жертвата им се видят в живота и в сърцата на други. Те са съработници са на Христос и Отец ще ги почете така, както почита Своя Син. ЖВ 200.9

Думите на гърците символизираха събирането на езичниците и откриха пред Исус цялата Негова мисия. Делото на изкуплението премина пред погледа Му от времето, когато на Небето бе създаден изкупителният план, до наближилата сега смърт. Тайнствен облак като че обвиваше Божия Син. Неговият мрак бе почувстван от обкръжаващите Го. Той седеше погълнат от мисли. Накрая тъжният Му глас наруши мълчанието: “Сега душата Ми е развълнувана и какво да кажа? Отче, избави Ме от тоя час!” Всъщност, предвкусвайки горчивата чаша, Христос вече я пиеше. Човешкото Му естество потръпваше при мисълта, че ще бъде изоставен, дори видимо щеше да бъде изоставен и от Бога и всички щяха да Го видят ударен, поразен от Бога и наранен. Той потръпваше при мисълта, че ще бъде изложен публично като най-зъл престъпник, че ще бъде предаден на срамна и позорна смърт. Предчувствието за борбата със силите на мрака, чувството за ужасния товар на човешките престъпления и гнева на Отец поради греха омаломощиха духа на Исус и на лицето Му се изписа смъртна бледност. ЖВ 201.1

След това дойде Божественото подчинение пред волята на Неговия небесен Отец. “Но затова — каза Той — дойдох на този час.” Само чрез смъртта на Христос можеше да бъде победено царството на Сатана. Само така можеше човекът да бъде изкупен, а Бог — прославен. Исус се примири с агонията, прие жертвата. Небесното Величие прие да пострада като носител на греха. “Отче, прослави името Си!” — каза Той. Когато изрече тези думи, от надвесения над главата Му облак дойде отговорът: “И Го прославих, и пак ще Го прославя!” Целият живот на Христос — от яслата до момента, когато бяха изговорени тези думи — бе прославяне на Бога. Също и по време на предстоящия процес Божествено-човешките Му страдания щяха наистина да прославят името на Неговия Отец. ЖВ 201.2

Когато гласът се чу, от облака се спусна светлина и обкръжи Христос, сякаш ръцете на безпределната Сила Го обгърнаха като с огнена стена. Присъстващите наблюдаваха сцената със страх и изумление. Нито един не посмя да проговори. Онемели и притаили дъх, всички бяха впили поглед в Исус. След даденото от Отец свидетелство облакът се вдигна и се разпръсна по небето. За известно време видимата връзка между Отца и Сина бе прекъсната. ЖВ 201.3

“На това народът, който стоеше там, като чу гласа, каза: Гръм е! Други пък казваха: Ангел Му проговори!” Но гърците, които бяха дошли да потърсят Исус, видяха облака, чуха гласа, разбраха неговото значение и видяха Христос такъв, какъвто е наистина. Той им бе открит като изпратен от Бога. ЖВ 201.4

Божият глас бе чут при кръщението на Исус още в началото на Неговата служба и за втори път при Неговото преобразяване на планината. Сега към края на службата Му бе чут за трети път от по-голям брой хора и при по-особени обстоятелства. Исус тъкмо бе изговорил най-тържествената истина за състоянието на евреите. Той бе отправил последния си призив и бе оповестил тяхната участ. И ето сега Бог отново постави печата Си върху делото на Своя Син. Той призна Този, Когото Израил бе отхвърлил. “Този глас не дойде заради Мене — каза Исус, — но заради вас.” Това бе най-великото доказателство, че е Месия, знак от Отец, че Исус бе казал истината и че е Божият Син. ЖВ 201.5

“Сега е съдба на този свят — продължи Христос. — Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. А когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си. А като казваше това, Той означаваше от каква смърт щеше да умре.” Това е критичният час за света. Ако Аз стана умилостивение за греховете на човеците, светът ще се въздигне. Властта на Сатана над човешките души ще бъде сломена. В човека ще се възстанови заличеният Божи образ и едно семейство от вярващи светии ще наследи вечния дом. Това е резултатът от смъртта на Христос. Спасителят бе погълнат от съзерцаване на триумфалната сцена, която се представи пред Него. Той видя кръста, жестокия позорен кръст с всичките придружаващи го ужаси, цял блестящ в слава. ЖВ 201.6

Но делото на човешкото изкупление не е всичкото, което е извършено на кръста. Божията любов се проявява в цялата вселена. Князът на този свят е изпъден. Хвърлените от Сатана обвинения срещу Бога са опровергани. Укорът, отправен към Небето, е премахнат завинаги. Ангели, както и човеци, са привлечени към Изкупителя. “И когато бъда Аз издигнат от земята — каза Той, — ще привлека всички при Себе Си.” ЖВ 201.7

Когато Христос изрече тези думи, край Него стояха много хора. И един от тях каза: “Ние сме чули от закона, че Христос пребъдва до века; тогава как казваш Ти, че Човешкият Син трябва да бъде издигнат? Кой е Тоя Човешки Син? Тогава Исус им рече: Още малко време светлината е между вас; ходете, докле имате светлина, за да не ви настигне тъмнината; който ходи в тъмнината, не знае къде отива. Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да станете просветени чрез светлината.” ЖВ 201.8

“Но ако и да бе извършил толкова знамения пред тях, те пак не вярваха в Него.” Веднъж те бяха казали на Спасителя: “Че Ти какво знамение правиш, за да видим и да Те повярваме?” (Йоан 6:30). Дадени им бяха безброй знамения, но те бяха затворили очите си и закоравили сърцата си. Дори и сега, когато сам Отец бе говорил и не биха могли да искат по-голям знак, пак отказваха да повярват. ЖВ 201.9

“Но пак мнозина от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата.” Те предпочетоха човешката похвала пред Божието одобрение. За да си спестят укори и срам, отрекоха се от Христос и отхвърлиха предложението за вечен живот. А колко много хора през вековете са постъпвали по същия начин! За всички тях се отнася следното предупреждение на Спасителя: “Който обича душата си, ще я изгуби”. “Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди; словото, което казах, то ще го съди в последния ден” (Йоан 12:48). ЖВ 201.10

Уви, колко жалко за онези, които не познаха времето, когато бяха посетени! Бавно и със съжаление Христос напусна завинаги пределите на храма… ЖВ 202.1