Желанието На Вековете

59/88

58. “Лазаре, излез!”

Тази глава е основана на Лука 10:38-42; Йоан 11:1-44.

Сред най-преданите Христови ученици беше и Лазар от Витания. Още от първата им среща той прояви силна вяра в Христос. Любовта му към Него бе дълбока, а и Спасителят много го обичаше. За Лазар бе направено най-великото от Христовите чудеса. Спасителят благославяше всички, които търсеха помощта Му. Той обича всяко човешко семейство, но с някои е свързан особено тясно. Сърцето Му бе силно привързано към семейството във Витания и за един негов член бе извършено най-чудното от делата Му. ЖВ 167.9

Исус почиваше често в дома на Лазар. Спасителят нямаше собствен дом. Зависим бе от гостоприемството на Своите приятели и ученици и много пъти, когато беше уморен и жадуваше за човешко съучастие, се приютяваше с радост в този мирен дом далеч от подозренията и завистта на яростните фарисеи. Тук Той намираше искрено гостоприемство и чисто, свято приятелство. Тук можеше да говори с простота и съвършено свободно, защото знаеше, че думите Му ще бъдат разбрани и оценени. ЖВ 168.1

Нашият Спасител ценеше тихото кътче с внимателни слушатели. Копнееше за човешко внимание, гостоприемство и съчувствие. Приелите небесните наставления, които Той беше винаги готов да даде, биваха благословени изобилно. Когато множествата Го следваха през полята, Христос им разкриваше красотите на природния свят. Стараеше се да отвори очите и умовете им, за да могат да разберат как Божията ръка поддържа света. Вместо да призовава към оценяване на Божията доброта и милосърдие, Той привличаше вниманието на Своите слушатели към нежно падащата роса, към топлите дъждове и към ярката слънчева светлина, които се дават както на добрите, така и на злите. Искаше хората да осъзнаят по-пълно почитта на Бог към човека, създаден като Божие средство. Но множествата схващаха трудно. А в дома във Витания Христос намираше почивка от уморителните конфликти на обществения живот. Тук, пред внимателните Си слушатели, разкриваше Книгата на Провидението. В тези лични разговори говореше онова, което не разказваше на смесеното множество. На приятелите Си нямаше нужда да говори с притчи. ЖВ 168.2

Докато Христос предаваше Своите чудни уроци, Мария седеше при нозете Му — благоговееща и предана слушателка. Веднъж Марта, отрупана с грижи за приготвяне на храната, дойде при Него с думите: “Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи -, прочее, да ми помогне.” Това беше при първото посещение на Христос във Витания. Спасителят и Неговите ученици току-що бяха пристигнали от едно уморително пътуване пеша от Ерихон. Марта беше нетърпелива да приготви необходимото за тяхното удобство и в своето безпокойство забрави учтивостта, която дължеше на госта. Исус — отговори с мекота и търпение: “Марто, Марто! Ти се грижиш и безпокоиш за много неща; но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея.” Мария натрупваше в ума си скъпоценните слова, излезли от устата на Спасителя. Слова, за нея по-ценни и от най-скъпите накити на света. ЖВ 168.3

“Едното” нещо, от което Марта се нуждаеше, бе тих, посветен дух, по-дълбоко желание за познаване на бъдещето, на безсмъртния живот и на благодатта, необходима за духовния напредък. Тя трябваше да се безпокои по-малко за отминаващите неща, а повече за траещите вечно. Исус искаше да научи Своите деца да използват всяка възможност, за да придобият знанието, което ще ги направи мъдри за спасение. Христовото дело се нуждае от внимателни, енергични работници. Има широко поле за такива Марти с тяхното усърдие за активна религиозна дейност. Но първо нека да седнат с Мария при нозете Му. Нека тяхната прилежност, порив и енергия бъдат осветени от Христовата благодат. Тогава животът ще стане непобедима сила за доброто. ЖВ 168.4

Скръбта влезе в мирния дом, където Исус Си почиваше. Лазар се разболя внезапно и сестрите му изпратиха вест до Спасителя: “Господи, ето този, когото обичаш, е болен.” Те видяха как жестоката болест сграбчи техния брат, но знаеха, че Христос може да лекува всички болести. Вярваха, че Той ще им съчувства в тяхната беда, затова не Го помолиха да дойде незабавно, а само изпратиха поверителна вест: ”- този, когото обичаш, е болен.” Смятаха, че ще им отговори веднага и ще ги посети, щом дойде във Витания. ЖВ 168.5

С нетърпение очакваха отговора. Докато искрицата живот още тлееше в брат им, те се молеха и поглеждаха дали Исус идва. Но вестителят се върна без Него. Донесе само вестта: “Тази болест не е смъртоносна-” И те се хванаха за надеждата, че Лазар ще живее. Нежно се опитваха да говорят думи на надежда и кураж на почти изпадналия в безсъзнание страдалец. Когато Лазар умря, се обезкуражиха, но чувстваха подкрепящата благодат на Христос и това ги задържаше да не упрекнат Спасителя. ЖВ 168.6

Учениците останаха с впечатлението, че Христос прие новината студено. Не се наскърби, както очакваха. Поглеждайки ги, Исус каза: “Тази болест не е смъртоносна, но е за Божията слава, за да се прослави Божият Син чрез нея.” Той се забави два дни на мястото, където беше. Това отлагане бе тайна за учениците. Каква утеха щеше да бъде присъствието Му за изпадналия в беда дом! — мислеха си те. Неговата силна привързаност към семейството във Витания им беше добре позната и се изненадаха, че не отговори на тъжната вест: ”- този, когото обичаш, е болен.” ЖВ 168.7

През двата дни Христос, изглежда, бе забравил за новината, защото не говори нищо за Лазар. Учениците мислеха за Йоан Кръстител — предвестника на Исус. Те се чудеха защо Той, Който имаше сила да извършва големи чудеса, бе позволил Йоан да тлее в затвора и да умре от жестока смърт. Като притежаваше толкова голяма мощ, защо не спаси Йоановия живот? Този въпрос бе задаван често от фарисеите, които представяха смъртта на Йоан като неоспоримо доказателство срещу Христовото твърдение, че е Божи Син. Спасителят бе предупредил учениците Си за тежки изпитания, загуби и преследвания. Щеше ли да ги изостави в тежки изпитания? Някои се усъмниха дали не са се заблудили в Неговата мисия. Всички бяха дълбоко разтревожени. ЖВ 168.8

След като изчака два дни, Исус им каза: “Да отидем пак в Юдея.” Учениците попитаха защо, ако ще отива в Юдея, бе чакал два дни. Но тревогата за Христос и за самите тях напълно зае мислите им. В пътя, по който Той бе готов да тръгне, не виждаха нищо друго освен опасност. “Учителю — казаха Му, — сега юдеите искаха да Те убият с камъни и пак ли там отиваш? Исус отговори: Нали има дванадесет часа в деня?” “Мене Ме води Моят Отец. Докато Аз извършвам Неговата воля, животът Ми е в безопасност. Моите дванадесет часа не са се свършили още. Аз навлязох в последния остатък от Моя ден, но докато имам още време, съм в безопасност.” ЖВ 168.9

“Ако ходи някой денем — продължи Той, — не се препъва, защото вижда виделината на тоя свят.” Този, който изпълнява Божията воля, който върви в пътеката, набелязана от Бога, не може да се препъне и да падне. Светлината на Божия Дух, Който го ръководи, му дава ясно разбиране за неговия дълг и го води напред до края на неговото дело. “Но ако ходи някой нощем, препъва се, защото не е осветлен.” Този, който върви в пътеката на собствения си избор, където Бог не го е призовал, ще се спъне. За него денят се превръща в нощ и където и да е, не е в безопасност. ЖВ 169.1

“Това изговори и подир туй им каза: Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя.” “Нашият приятел Лазар заспа.” Какви вълнуващи думи! С какво съчувствие са изпълнени! При мисълта за опасността, която техният Учител беше готов да Си навлече, като отидеше в Ерусалим, учениците почти бяха забравили бедното семейство във Витания. Но Христос не бе го забравил. Учениците се почувстваха укорени. Те се бяха разочаровали, защото Той не отговори веднага на известието за Лазар. Изкушиха се да мислят, че не е обичал толкова силно него и сестрите му, както те смятаха, иначе би трябвало да побърза да тръгне с вестителя. Но думите “нашият приятел Лазар заспа” събудиха добри мисли. Убедиха се, че Христос не бе забравил страдащите Си приятели. ЖВ 169.2

“Затова учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за почиване в сън.” Христос представя смъртта пред Своите вярващи чада като сън. Техният живот е скрит с Христос в Бога и докато последната тръба затръби, всички, които умират, ще спят с вярата в Него. ЖВ 169.3

“Тогава Исус им рече ясно: Лазар умря. И заради вас радвам се, че не бях там, за да повярвате; обаче нека да отидем при него!” Тома не можа предварително да види нищо освен смърт за своя Учител, ако отиде в Юдея, но той извиси духа си и каза на другите ученици: “Да отидем и ние, за да умрем с Него!” Познаваше омразата на евреите към Христос. Целта им бе да предизвикат смъртта Му, но намерението им не бе успяло, защото времето за това още не бе настъпило. През това време Исус имаше закрилата на небесните ангели и дори в областта Юдея, където равините заговорничеха как да Го хванат и да Го предадат на смърт, никой не можеше да Му навреди. ЖВ 169.4

Учениците се учудиха, когато Христос рече: “Лазар умря. И заради вас радвам се, че не бях там- ” По Свой избор ли Спасителят избягна дома на страдащите Си приятели? Явно Мария, Марта и умиращият Лазар бяха оставени сами. Но те не бяха сами. Исус видя цялата обстановка и след смъртта на Лазар нещастните сестри бяха подкрепени от Неговата благодат. Прозря скръбта в сърцата им, когато брат им се бореше със своя силен враг смъртта. Той чувстваше мъката им, когато каза на учениците Си: “Лазар умря.” Но не мислеше само за Своите обичани във Витания. Христос възнамеряваше да подготви и учениците Си. Те трябваше да бъдат Негови представители в света, за да може благословението на Отца да обхване всички. Заради тях допусна Лазар да умре. Ако го бе възстановил от болестта, чудото, което е най-положителното доказателство за Неговия Божествен характер, нямаше да бъде извършено. ЖВ 169.5

Ако Христос беше в стаята на болния, Лазар нямаше да умре, защото Сатана нямаше да има сила над него. Смъртта не можеше да отправи своята стрела към Лазар в присъствието на Животодателя. Затова Христос остана настрана. Той остави врага да приложи силата си, за да го отблъсне като победен враг. Допусна Лазар да попадне във властта на смъртта и страдащите сестри да видят брат си положен в гроба. Христос знаеше, че докато гледат мъртвото лице на брат си, вярата им в Изкупителя ще бъде изпитана жестоко. Но Той знаеше също, че като преминат през това изпитание, вярата им ще грейне с още по-голяма сила. И ги остави да изтърпят болките на скръбта. Обичаше ги не по-малко, макар да се бавеше, но знаеше, че за тях, за Лазар, за самия Него и за учениците победата ще бъде извоювана. ЖВ 169.6

“Заради вас”, “за да повярвате”. За всички, които протягат ръка, за да почувстват водещата Божия десница, моментът на най-голямата безнадеждност е времето, когато Божията помощ е най-близо. Те ще погледнат с благодарност назад към най-тъмната част от своя път. ”- знае Господ как да избави благочестивите- ” (2Петрово 2:9). От всяко изкушение и от всяко тежко изпитание Той ще ги изведе с по-силна вяра и с по-богат опит. ЖВ 169.7

С отлагането на отиването при Лазар Христос целеше да покаже милост към онези, които не бяха Го приели. Бавеше се, защото искаше чрез възкресяването на Лазар от мъртвите да даде на Своя упорит, невярващ народ още едно доказателство, че наистина Той е “Възкресението и Животът”. Исус искаше да вдъхне надежда на народа, на бедните изгубени овци от израилевия дом. Сърцето Му се късаше, когато виждаше тяхната непокаяност. В милостта Си Той предвиди да им даде още едно доказателство, че е Възстановителят, че само Той може да дава живот и безсмъртие. Това трябваше да бъде доказателство, което свещениците не можеха да изтълкуват фалшиво. Ето защо се забави да отиде във Витания. Това велико чудо — възкресението на Лазар, трябваше да сложи Божия печат върху Неговото дело и върху твърдението, че притежава Божественост. ЖВ 169.8

По време на пътуванията си за Витания Исус се погрижи според обичая Си за болните и нуждаещите се. Като наближи града, прати вестител да съобщи на сестрите, че пристига. Не поиска да влезе веднага в дома, остана сред тишината край пътя. Външната показност, която евреите съблюдаваха при смъртта на приятели и роднини, не бе в хармония с духа на Христос. Чу плачевните гласове на наетите оплаквачки и не пожела да се срещне със сестрите в тази бъркотия. Сред жалеещите приятели бяха роднините на семейството, измежду които имаше хора, заемащи високи и отговорни постове в Ерусалим. Сред тях бяха и някои от най-горчивите врагове на Христос. Той знаеше техните намерения и затова не отиде веднага там. ЖВ 169.9

Вестта бе предадена на Марта така незабелязано, че другите в стаята не я чуха. Погълната от дълбоката си печал, Мария също не чу думите. Марта скочи изведнъж и излезе да посрещне своя Господ. Мария, мислейки, че отива на мястото, където бе погребан Лазар, остана, потънала в своята скръб без плач. ЖВ 170.1

Марта бързаше да срещне Исус със сърце, разкъсвано от противоречиви чувства. На изразителното Му лице прочете същата благост и любов, които то бе изразявало винаги. Доверието — в Него не бе променено, но си мислеше за любимия брат, когото Исус също бе обичал. С мъка в сърцето за това, че Той не бе дошъл по-рано, и с надежда, че дори и сега би могъл да направи нещо, за да ги утеши, тя каза: “Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.” Отново и отново сред врявата, създадена от оплаквачките, сестрите бяха повтаряли тези думи. ЖВ 170.2

С човешко и божествено съчувствие Исус погледна нейното скръбно и загрижено лице. Марта нямаше нужда да разказва за преживяното. Всичко бе изразено със силните думи: “Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми!” Но като гледаше това излъчващо любов лице, тя добави: “Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде!” ЖВ 170.3

Исус окуражи вярата — с думите: “Брат ти ще възкръсне!” Неговият отговор нямаше за цел да вдъхне надежда за непосредствена промяна. Той насочи мислите на Марта по-далеч от сегашното възстановяване на брат -, върху възкресението на праведните. Направи това, за да може във възкресението на Лазар тя да види обещание за възкресението на всички праведни мъртви и уверение, че то ще се осъществи чрез силата на Спасителя. ЖВ 170.4

Марта отговори: “Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден!” ЖВ 170.5

Като се опитваше все още да даде правилна насока на нейната вяра, Исус заяви: “Аз съм Възкресението и Животът!” В Христос е животът, изначалният, незает от никого и не произтичащ от никого. “Който има Сина, има тоя живот” (1Йоаново 5:12). Божествеността на Христос е уверението на вярващия за вечен живот. “Който вярва в Мене — казва Исус, — ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?” Сега Христос насочи мисълта към времето на Своето второ идване. Тогава праведните мъртви ще бъдат възкресени нетленни и живите праведни ще бъдат пренесени на небето, без да видят смърт. Чудото, което Христос се готвеше да извърши, като възкреси Лазар от мъртвите, трябваше да представи възкресението на всички праведни мъртви. Чрез Своето слово и дела Той заяви, че е авторът на възкресението. Този, Който скоро щеше да умре на кръста, стоеше с ключовете на смъртта, победител над гроба и уверяваше в Своето право и сила да дава вечен живот. ЖВ 170.6

На изречените от Спасителя думи: “Вярваш ли това?” Марта отговори: “Да, Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който има да дойде на света!” Тя не разбираше напълно значението на изговорените от Исус думи, но изповяда вярата си в Неговата Божественост и доверието си, че Той можеше да изпълни това, което желаеше. ЖВ 170.7

“И като рече това, отиде да повика скришом сестра си Мария, казвайки: Учителят е дошъл и те вика.” Тя предаде вестта си колкото може по-спокойно, защото свещениците и управниците се готвеха да арестуват Исус, когато се явеше възможност. Виковете на оплаквачките попречиха думите — да бъдат чути. ЖВ 170.8

При тази новина Мария скочи и с изписано на лицето — нетърпение напусна стаята. Оплаквачките я последваха, мислейки, че отива на гроба да поплаче. Когато стигна до мястото, където Исус чакаше, коленичи в нозете Му и каза с трептящи устни: “Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми!” Виковете на оплаквачките увеличиха напрежението -, защото тя копнееше за няколко спокойни думи насаме с Исус. Но знаеше за завистта и ревността към Него, подхранвани в сърцата на някои от присъстващите, и се въздържа да изрази напълно своята скръб. ЖВ 170.9

“Исус, като я видя, че плаче, и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа Си и се смути.” Той четеше в сърцата на всички събрани. Видя, че много, които изразяваха външна скръб, само се преструваха. Знаеше, че някои от присъстващите, които сега изразяваха лицемерна скръб, щяха не след дълго да планират смъртта не само на могъщия Чудотворец, но и на този, който сега щеше да бъде възкресен от мъртвите. Христос можеше да свали от тях булото на престорена скръб, но възпря праведното Си негодувание. Той не изрече думите, които би могъл да изрече с пълно право заради тези, които Го обичаха, които бяха коленичили в нозете Му в скръб и които наистина вярваха в Него. ЖВ 170.10

“Где го положихте?” — попита Той. “Те Му казаха: Господи, дойди и виж!” Заедно пристъпиха до гроба. Това бе тъжна сцена. Лазар беше много обичан и сестрите му плачеха за него с разкъсани сърца, и тези, които бяха негови приятели, смесваха сълзите си със сълзите на опечалените сестри. При тази картина на човешко страдание и от факта, че опечалените приятели оплакват мъртвия, докато Спасителят на света стои до тях, “Исус се просълзи”. Макар че беше Божи Син, Той имаше човешко естество и се вълнуваше от човешката скръб. Неговото добро и милостиво сърце е винаги будно за състрадание към страдащия. Той плаче с всички, които плачат, и се радва с всички, които се радват. ЖВ 170.11

Но Исус заплака не само защото съчувстваше на Марта и Мария. В сълзите Му имаше скръб толкова по-голяма от човешката, колкото Небето е по-високо от земята. Христос не плачеше за Лазар, защото се готвеше да го повика от гроба. Плачеше, защото много от тези, които сега оплакваха Лазар, щяха скоро да планират смъртта на Този, Който бе Възкресението и Животът. Но колко неспособни бяха невярващите евреи да разберат сълзите! Някои, които не можеха да видят като причина за скръбта Му нищо друго освен външните обстоятелства на тази сцена, казаха тихо: “Виж колко го е обичал!” Други, търсейки да посеят семе на неверие в сърцата на присъстващите, казаха присмехулно: “Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре?” Ако беше във възможностите на Христос да спаси Лазар, защо тогава Той го остави да умре? ЖВ 170.12

С пророчески поглед Исус видя враждебността на фарисеите и садукеите. Знаеше, че бяха предрешили Неговата смърт. Знаеше, че някои от тези, които сега изразяваха явно съчувствие, скоро щяха да затворят за себе си вратата на надеждата и вратите на Божия град. Скоро щяха да се разиграят сцените на Неговото унижение и разпъване, резултат от което щеше да бъде разрушаването на Ерусалим. И тогава никой нямаше да оплаква мъртвите. Върху Ерусалим идваше заслуженото наказание, представено ясно пред погледа Му. Видя Ерусалим заобиколен от римските легиони. Знаеше, че мнозина, които плачеха сега за Лазар, щяха да умрат при обсадата на града и в тяхната смърт нямаше да има надежда. ЖВ 171.1

Христос не плака само поради наблюдаваната сцена. Върху Него лежеше тежестта на вековна мъка. Видя ужасните последици от престъпването на Божия закон. Видя, че в историята на света, като се започне от смъртта на Авел, конфликтът между Доброто и Злото не бе прекъсвал никога. В идващите години видя и участта на хората — страдания и скръб, сълзи и смърт. Сърцето Му бе пронизано от мъка за човешкото семейство от всички векове и във всички земи. Окаянството на грешната раса тежеше силно на душата Му и изворът на Неговите сълзи се отвори поради копнежа да облекчи всички техни страдания. ЖВ 171.2

“Исус, прочее, като тъжеше пак в Себе Си, дохожда на гроба.” Лазар беше положен в каменна пещера, на чийто вход бе поставен масивен камък. “Отместете камъка!” — каза Христос. Мислейки, че Той само желае да погледне мъртвия, Марта се възпротиви с думите, че тялото е погребано от четири дни и разлагането вече е започнало. Това изказване, направено преди възкресението на Лазар, не остави възможност на Христовите врагове да кажат, че е извършена измама. В миналото фарисеите бяха изфабрикували фалшиво тълкуване за най-чудните изявления на Божията сила. Когато Христос възкреси за живот дъщерята на Яир, Той бе казал: “Детето не е умряло, а спи” (Марко 5:39). Тъй като тя бе боледувала само кратко време и бе възкресена непосредствено след смъртта, фарисеите заявиха, че детето не е било умряло, че самият Христос бил казал, че само спи. Те се бяха опитали да отрекат, че Той е лекувал болести и да представят всичките Му чудеса за нечиста игра. Но в този случай никой не можеше да отрече, че Лазар бе мъртъв. ЖВ 171.3

Когато Господ започне да извършва определено дело, Сатана подтиква някого да се противопостави. “Отмахнете камъка!” — каза Христос. “Доколкото е възможно, подгответе пътя за Моето дело!” Но положителната и амбициозна натура на Марта пак се прояви. Тя не пожела разлагащото се тяло да бъде видяно. Човешкото сърце бавно схваща Христовите думи и чрез вярата си Марта не осъзна истинското значение на Неговото обещание. ЖВ 171.4

Христос я укори, но думите Му бяха изговорени с много голяма нежност: “Не рекох ли ти, че ако повярваш, ще видиш Божията слава?” “Защо трябва да се съмняваш в Моята сила? Защо се възпротивяваш на Моите изисквания? Имаш Моето Слово, ако му повярваш, ще видиш Божията слава.” Естествените невъзможности не могат да попречат на делото на Всемогъщия. Скептицизмът и неверието не са смирение. Безусловната вяра в Христовото слово е истинско смирение, истинско себеотдаване. ЖВ 171.5

“Отмахнете камъка!” Христос можеше да заповяда на камъка да се отмести и той би послушал гласа Му. Можеше да заповяда на ангелите, които бяха близо до Него, да сторят това. При думите Му невидими ръце можеха да отместят камъка. Но той трябваше да бъде вдигнат от човешки ръце. Така Христос щеше да покаже, че човешкото естество трябва да сътрудничи на Божеството. Това, което човешката сила може да извърши, Божията не е призована да стори. Бог изисква помощта на човека. Той го укрепва, сътрудничи с него, като употребява силите и способностите, които му е дал. ЖВ 171.6

Заповедта бе изпълнена. Камъкът бе отместен. Всичко бе направено с готовност и желание. На всички бе дадена възможността да видят, че не е извършена никаква измама. Там, в каменния гроб, лежеше тялото на Лазар, студено и в смъртна неподвижност. Виковете на оплаквачките се смълчаха. Присъстващите застанаха около гробницата изненадани и изпълнени с очакване да видят какво ще последва. ЖВ 171.7

Христос застана тихо пред гроба. Над всички присъстващи цареше свята тържественост. Той пристъпи по-близо. Поглеждайки към небето, каза: “Отче, благодаря Ти, че Ме послуша!” Неотдавна Христовите врагове Го бяха обвинили в богохулство и бяха готови да хвърлят камъни срещу Него, защото твърдеше, че е Божият Син. Бяха Го обвинили, че извършва чудеса чрез силата на Сатана. Но тук Христос твърдеше, че Бог е Негов Отец и заяви с пълно доверие, че Той е Божият Син. ЖВ 171.8

Във всичко, което вършеше, Христос сътрудничеше на Своя Отец. Винаги внимаваше да не създава впечатлението, че работи независимо от Него. Всичките Си чудеса извърши чрез вяра и молитва. Желаеше всички да знаят за връзката Му с Отца. “Отче — каза той, — благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.” Сега учениците и народът трябваше да получат най-убедителното доказателство за връзката между Христос и Бога. Трябваше да им бъде показано, че Христовото твърдение не бе измама. ЖВ 171.9

“Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън!” Неговият глас, ясен и всепроникващ, прониза ухото на мъртвия. При тези думи Божеството проблесна през човешкото естество. На лицето Му, осветено от Божията слава, народът видя уверението за силата Му. Всички очи се бяха вперили във входа на пещерата. Всяко ухо бе напрегнато, за да долови и най-слабия звук. Със силен и мъчителен интерес всички очакваха изпита за Христовата Божественост, доказателството, което да оправдае Неговото твърдение, че е Божи Син, или да угаси завинаги надеждата. ЖВ 171.10

В тихия гроб настъпи раздвижване и този, който бе мъртъв, застана на вратата на гробницата. Движенията му бяха ограничени от увитите около него погребални плащаници. Христос каза на учудените зрители: “Разповийте го и оставете го да си иде!” Бе им показано отново как човекът сътрудничи на Бога. Човешкото естество трябва да работи за хората. Лазар бе освободен и застана пред събраните не като човек, отслабнал от болестта и със слаби, треперещи крайници, но като човек в силата на живота, пълен с енергията на благородна мъжественост. Очите му грееха с интелигентност и с любов към неговия Спасител. Той се хвърли с преклонение пред нозете на Исус. ЖВ 172.1

Наблюдаващите занемяха от удивление. Тогава последва неописуема сцена на радост и благодарност. Сестрите приеха отново брат си жив като дар от Бога и с радостни сълзи, прекъсвайки се, изразиха на Спасителя своята благодарност. Но докато братът, сестрите и приятелите се радваха на това събиране отново, Исус се оттегли от мястото. Когато се огледаха за Животодателя, Той не бе вече сред тях. ЖВ 172.2