Желанието На Вековете

41. Кризата в Галилея

Тази глава е основана на Йоан 6:22-71

Когато Христос забрани на народа да Го провъзгласи за цар, Христос знаеше, че с това е стигнал до обрат в Своя живот. Множеството, което днес желаеше да Го издигне на престола, утре щеше да се обърне срещу Него. Осуетяването на себелюбивата амбиция на хората щеше да превърне любовта им в омраза и хваленията им в проклетия. Но макар да го знаеше, Христос не предприе нищо, за да предотврати кризата. Още отначало не бе давал никакви надежди на последователите Си за земни награди. На един, който сам се предложи да стане Негов ученик, Той бе казал: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” (Матей 8:20). Ако хората можеха да притежават и света заедно с Христос, мнозина биха Му засвидетелствали вярност. Но такава служба Христос не приема. Измежду тези, които досега се бяха присъединили към Него, имаше някои, които бяха привлечени от надеждата за земно царство. Те трябваше да разберат своята измама. Дълбоката духовна поука, предадена чрез чудото с хлябовете, не бе схваната. Тя трябваше да се изясни. А това ново откровение щеше да изпита по-основно вярата на мнозина. ЖВ 121.6

Чудото с хлябовете се разгласи наблизо и далеч, така че рано на другия ден във Витсаида се стекоха много хора, за да видят Исус. Те идваха на големи групи по суша и по море. Тези, които се бяха разделили с Него предишната вечер, пак дойдоха на същото място с надеждата, че ще Го намерят, тъй като тогава там нямаше лодка, с която Той да мине на другата страна. Но Го търсиха безуспешно, затова се запътиха към Капернаум, за да продължат диренето. ЖВ 121.7

В това време Исус бе пристигнал в Генисарет след еднодневно отсъствие. Щом се научиха, че е слязъл там, хората “се разтичаха по цялата оная околност и почнаха да носят на легла болните там, гдето чуеха, че се намирал Той” (Марко 6:55). ЖВ 121.8

След известно време Той отиде в синагогата и там Го намериха онези, които бяха дошли от Витсаида. Те научиха от учениците Му как бе прекосил езерото. Яростта на бурята, дългите часове на безполезно гребане срещу насрещните ветрове, появяването на Христос, вървящ по водата, изпитаният страх, думите Му на насърчение, преживяването на Петър и последиците, както и внезапното утихване на бурята и пристигането на брега — всичко бе разказано точно на учудващата се тълпа. Но някои, недоволни от това, се събраха около Исус и Го попитаха: “Учителю, кога си дошъл тук?” Те се надяваха да чуят от устата Му допълнителни сведения за чудото. ЖВ 121.9

Исус не задоволи тяхното любопитство, а само им каза тъжно: “Дирите Ме не затова, че видяхте чудеса, но затова, че ядохте от хлябовете и се наситихте.” Те не Го търсеха от някакви достойни подбуди, но понеже бяха яли от хлябовете, се надяваха да получават земни облаги като бъдат при Него. Спасителят им заръча: “Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот!” Не търсете само материални облаги. Не слагайте на първо място нуждите на земния живот, но търсете духовната храна, онази мъдрост, която ще ви осигури вечния живот. Нея може да ви даде само Човешкият Син, “защото Отец, Бог, Него е потвърдил с печата Си”. ЖВ 121.10

За момент интересът на слушателите бе събуден. Те извикаха: “Какво да сторим, за да вършим Божиите дела?” Вършеха многобройни и отегчителни дела, за да се препоръчат на Бога и бяха готови да изпълнят още някой обред, чрез който да придобият по-големи заслуги. Техният въпрос всъщност означаваше: “Какво да направим, за да заслужим Небето? Каква цена се иска да платим, за да спечелим бъдещия живот?” ЖВ 122.1

“Исус им отговори и рече: Това е Божието дело, да повярвате в Този, Когото Той е пратил!” Цената за влизане в Небето е Исус. Пътят към Небето е чрез вяра в “Божия Агнец, Който взема греховете на света” (Йоан 1:29). ЖВ 122.2

Но народът реши да приеме тези думи на Божествена истина. Исус вършеше същата работа, която пророчеството бе предсказало, че Месия ще върши, но не видяха нещата, които себелюбивите им надежди си представяха за Негово дело. Наистина Христос нахрани веднъж народа с ечемични хлябове, но в дните на Мойсей Израил се хранеше с манна четиридесет години, така че от Месия се очакваха много по-велики благословения. Незадоволените им сърца питаха защо Исус, щом като може да върши такива чудни дела, не даде здраве, сила и богатство на всички от Своя народ, не ги освободи от потисниците им и не ги издигне в сила и слава? Фактът, че твърди, че е изпратеният от Бога, а отказва да стане цар на Израил, бе тайна, в която те не можеха да проникнат. Неговият отказ бе неправилно разбран. Много от тях стигнаха до заключението, че Той не смее да предяви Своите права, понеже сам се съмнява в Божествения характер на мисията Си. Така отвориха сърцата си за неверието. И семето, което Сатана пося, даде плод — неправилно схващане и отстъпничество. ЖВ 122.3

Тогава, почти с подигравка, един равин попита: “Че Ти какво знамение правиш, за да видим и Те повярваме? Какво вършиш? Бащите ни са яли манната в пустинята, както е писано: “Хляб от небето им даде да ядат.” ЖВ 122.4

Евреите почитаха Мойсей като дарител на манната, отдавайки слава на инструмента вместо на Този, от Когото бе извършено делото. Бащите им бяха роптали против Мойсей, бяха се съмнявали в неговата Божествена мисия и я бяха отричали. Сега и децата им със същия дух не приеха Този, Който им предаваше Божиите вести. “А на това Исус им рече: Истина, истина ви казвам, не Мойсей ви даде хляб от небето.” Този, Който им бе дал манната, стоеше сред тях. Христос бе водил евреите през пустинята и ги бе хранил всеки ден с небесен хляб. Онази храна бе символ на истинския хляб от небето. Животворният Дух, Който произлиза от безкрайната пълнота на Бога, е истинската манна. Исус каза: “Божият хляб е хлябът, който слиза от небето и дава живот на света.” ЖВ 122.5

Все още мислейки, че Христос говори за земна храна, някои от слушателите Му извикаха: “Господи, давай ни винаги тоя хляб!” Тогава Исус отговори ясно: “Аз съм хлябът на живота- ” (Йоан 6:35). ЖВ 122.6

Символът, с който Христос си послужи, беше известен на евреите. Вдъхновен от Бога, Мойсей бе казал: ”- човек не живее само с хляб, но човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” А пророк Еремия пише: “Като намерих Твоите думи, изядох ги и Твоето слово ми беше радост и веселие на сърцето” (Второзак. 8:3; Еремия 15:16). Самите равини казваха, че духовното значение на яденето на хляб е изучаването на закона и вършенето на добри дела, така че често се повтаряше, че при идването на Месия целият Израил ще бъде нахранен. Учението на пророците предаваше дълбоката духовна поука, която се съдържаше в чудото с хлябовете. Тази поука Христос желаеше да предаде на слушателите Си в синагогата. Ако разбираха Писанията, те щяха да разберат и думите Му, когато каза: “Аз съм хлябът на живота”. Едва предния ден множеството, изморено и премаляло, бе нахранено с хляба, който Той бе дал. Както от онзи хляб получиха физическа сила и подкрепа, така от Христос можеха да получат духовна сила и вечен живот. “... който дойде при Мене, никак няма да огладнее — каза Той, ... и който вярва в Мене, никак няма да ожаднее.” И добави: “... вие Ме видяхте и пак не вярвате.” ЖВ 122.7

Те бяха видели Христос чрез свидетелството на Светия Дух, чрез откровението, което Бог даде на душите им. Всеки ден виждаха живи доказателства за Неговата сила и въпреки това пак искаха да видят чудо. И да им беше дал ново чудо, пак нямаше да повярват. Щом не се убедиха от това, което видяха и чуха, безполезно бе да им показва повече чудни дела. Неверието винаги ще намери оправдание за съмнението и ще оспорва и най-неоспоримото доказателство. ЖВ 122.8

Христос пак апелира към техните упорити сърца: “... който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя.” Всеки, който Го приемеше с вяра, каза Той, щеше да получи вечен живот. Нито един нямаше да загине. Нямаше повече нужда фарисеи и садукеи да спорят за бъдещия живот. Нямаше нужда хората да скърбят безнадеждно за умрелите си. “Защото това е волята на Този, Който Ме е пратил: “Всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот” и Аз да го възкреся в последния ден.” ЖВ 122.9

Но народните водачи се засегнаха “и казваха: Не е ли този Исус, Йосифовият син, Чийто баща и майка ние познаваме? Как казва Той сега: Аз съм слязъл от небето?” Те се опитаха да създадат предразсъдък за Исус, като загатнаха с презрение за скромния Му произход, за живота Му като галилейски работник и за семейството Му като бедно и от нисък произход. Твърденията на този необразован дърводелец, казваха те, не заслужават внимание. А поради тайнственото Му рождение намекваха, че има съмнителен произход, като по този начин представяха човешките обстоятелства за Неговото рождение като петно в живота Му. ЖВ 122.10

Исус не се опита да обясни тайната на Своето рождение. Той не отговори на въпросите как е слязъл от небето, както и на въпросите за ходенето по водата. Не привлече вниманието към чудесата, отбелязващи живота Му. Доброволно обезслави Себе Си и прие образ на слуга. Но думите и делата Му разкриваха характера Му. Всички, които разтваряха сърцата си за просвещението от Светия Дух, щяха да познаят в Него “единородния от Отца, пълен с благодат и истина” (по Йоан 1:14). ЖВ 122.11

Предразсъдъкът на фарисеите имаше по-дълбоки корени, отколкото показваха въпросите им. Той произлизаше от извратеността на сърцата им. Всяка дума и дело на Исус събуждаха у тях антагонизъм, защото духът, който те подхранваха, не намираше отзвук в Него. ЖВ 123.1

“Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден. Писано е в пророците: “Всички ще бъдат научени от Бога.” Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.” При Христос идват само тези, които се отзовават на привличащата сила на любовта на Отца. Но Бог привлича всички сърца. При Христос не идват само онези, които се противопоставят на Неговото привличане. ЖВ 123.2

С думите “всички ще бъдат научени от Бога” Исус напомня пророчеството на Исая: “Всичките ти чада ще бъдат научени от Господа; и голям ще бъде мирът на чадата ти” (Исая 54:13). Този текст евреите прилагаха за себе си. Хвалеха се, че Бог е техен Учител. Но Исус им посочи колко празно бе това тяхно твърдение, защото каза: “Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.” Само чрез Христос те можеха да получат познание за Отца. Човешкото естество не можеше да издържи гледката на Неговата слава. Научените от Бога слушаха гласа на Неговия Син и в Исус от Назарет познаха Този, Който чрез природата и откровението разкриваше Отца. ЖВ 123.3

“Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, има вечен живот.” Чрез възлюбения Йоан, чул тези думи, Светият Дух заяви на църквите: “И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот” (1Йоаново 5:11,12). И Исус каза: “Аз ще го възкреся в последния ден.” Христос стана една плът с нас, за да станем ние един дух с Него. По силата на тази връзка ние ще излезем от гроба не просто като изява на Христовата сила, но защото чрез вяра Неговият живот е станал наш. Онези, които виждат Христос в истинския Му характер и Го приемат в сърцето си, имат вечен живот. Христос живее в нас чрез Духа, а Божият Дух, приет в сърцето чрез вяра, е начало на вечния живот. ЖВ 123.4

Слушателите споменаха на Христос за манната, която отците им ядоха в пустинята като чудо, много по-голямо от това, което Христос беше извършил. Но Исус показва колко оскъдно е било онова благословение в сравнение с благословенията, които Той е дошъл да даде на човеците. Манната поддържаше само този земен живот. Тя не предотвратяваше смъртта, нито даваше безсмъртие. Но хлябът от небето даваше на душата вечен живот. Спасителят каза: “Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, Който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века.” Към този символ Христос прибави още един. Само със смъртта Си Той можеше да даде живот на човеците. Със следващите думи показа, че смъртта Му е средството, чрез което човеците се спасяват. Той каза: ”- хляба, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.” ЖВ 123.5

Евреите се канеха да отпразнуват Пасхата в Ерусалим като спомен от нощта на избавлението на Израил, когато погубващият ангел порази домовете на египтяните. Бог желаеше израилтяните да виждат в пасхалното агне Божия Агнец и чрез символа да приемат Този, Който отдаде Себе Си за живота на света. Но евреите стигнаха до там — да отдават внимание на символа, а значението му да не зачитат. Те не съзираха в него тялото на Господа. Истината, която се символизираше чрез пасхалната служба, се съдържаше и в думите на Христос. Но все не я разбираха. ЖВ 123.6

Тогава равините извикаха гневно: “Как може Този да ни даде да ядем плътта Му?” Престориха се, че разбират думите Му в буквален смисъл, както ги бе разбрал Никодим, когато запита: “Как може стар човек да се роди?” (Йоан 3:4). Те схващаха донякъде значението на Исусовите думи, но не искаха да Го признаят. Като изкривяваха словото Му, надяваха се да настроят народа срещу Него. ЖВ 123.7

Христос не смекчи символичното описание. Той повтори накратко истината с още по-ясен език. “Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз в него.” ЖВ 123.8

Да се яде Христовата плът и да се пие Христовата кръв, означава Той да се приема като личен Спасител с убеждението, че ни прощава греховете и че ние ставаме съвършени в Него. Ние участваме в Неговото естество като наблюдаваме любовта Му, като размисляме върху нея, като я поемаме. Каквото е храната за тялото, това е Христос за душата. Храната не ни е полезна, ако не я ядем, ако не стане част от нашия организъм. Така и Христос няма да е полезен за нас, ако не Го познаваме като личен Спасител. Теоретичното познание не ни ползва. Трябва да се храним от Него, да Го приемем в сърцето си, така че животът Му да стане наш. Неговата любов, Неговата благодат трябва да се възприемат напълно. ЖВ 123.9

Но и тези символи не са достатъчни, за да представят привилегията на вярващия, който има отношение с Христос. Исус каза: “Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене.” Както Божият Син живееше чрез вяра в Отца, така и ние трябва да живеем чрез вяра в Христос. Исус бе така цялостно отдаден на Божията воля, че сам Отец се откриваше в Неговия живот. Макар да бе изкушаван като нас, на земята Той остана неопетнен от злото, което Го заобикаляше. И ние трябва да побеждаваме така, както Христос победи. ЖВ 123.10

Ти Христов последовател ли си? Тогава всичко, което е писано за духовния живот, е писано за теб и може да го постигнеш, ако се съединиш с Исус. Намалява ли поривът ти? Охладнява ли първата ти любов? Приеми наново от любовта, която Христос ти предлага. Яж от плътта Му, пий от кръвта Му и ще станеш едно с Отца и със Сина. ЖВ 124.1

Невярващите евреи отказваха да видят някакво друго значение на Исусовите думи освен буквалното. Обредният закон им забраняваше да ядат кръв, затова те изопачиха Христовите думи в светотатство и започнаха да спорят помежду си. Даже и от учениците мнозина казаха: “Тежко е това учение; кой може да го слуша?” ЖВ 124.2

Спасителят им отговори: “Това ли ви съблазнява? Тогава какво ще кажете, ако видите Човешкият Син да възлиза там, гдето е бил изпърво? Духът е, Който дава живот; плътта нищо не ползва. Думите, които съм ви говорил, дух са и живот са.” ЖВ 124.3

Христовият живот, който дава живот на света, се съдържа в Неговите думи. Чрез словото Си Исус лекуваше болестите и изгонваше бесовете. Чрез словото Си Той успокояваше морето и възкресяваше мъртвите и народът разбираше, че то съдържа сила. Той говореше Божието слово така, както го беше говорил чрез пророците и учителите в Стария завет. Цялата Библия е откровение на Христос, затова Спасителят желаеше да насочи вярата на последователите Си върху Словото. Когато Неговото видимо присъствие щеше да бъде оттеглено, Словото Му щеше да стане източник на тяхната сила. Подобно на Учителя си и те щяха да живеят “с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4:4). ЖВ 124.4

Както физическият ни живот се поддържа с храна, така и духовният ни живот се поддържа с Божието слово и всяка душа трябва да получава живот от Божието слово. Както всеки трябва да яде, за да се нахрани, така и ние трябва да приемем Словото. Не бива да го приемаме само чрез ума на друг. Трябва грижливо да изучаваме Библията, като измолваме от Бога помощта на Светия Дух, за да разбираме Неговото Слово. Трябва да взимаме един стих и да се съсредоточим, за да схванем каква мисъл е вложил Бог в него лично за нас. Ние трябва да разсъждаваме върху тази мисъл, докато тя стане наша и разберем какво “говори Господ”. ЖВ 124.5

В Своите обещания и предупреждения Исус има предвид мене. Бог толкоз възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погина АЗ, който вярвам в Него, а да имам вечен живот. Докладваните в Божието слово преживявания с Бога трябва да станат МОИ. Молитва, обещание, заповед, предупреждение са все за мен. “Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). Когато вярата така поучава и възприема принципите на истината, те стават част от човека и стимул за живот. Божието слово, прието в душата, оформя мислите и развива характера. ЖВ 124.6

Като гледаме постоянно на Исус с очите на вярата, ние укрепваме. Бог е готов да даде ценни откровения на Своите гладуващи и жадуващи чада. Те ще разберат, че Христос е личен Спасител. Като се хранят от словото Му, ще констатират, че то е дух и живот. Словото унищожава плътското, земното естество и придава нов живот в името на Исус Христос. Светият Дух изпълва душата като Утешител. Чрез преобразяващата сила на Неговата благодат в ученика се възпроизвежда Божият образ. Ученикът става ново творение. Любовта измества омразата и сърцето става богоподобно. Това означава да се живее “с всяко слово, което излиза от Божиите уста”. Това значи да се яде слезлият от небето Хляб. ЖВ 124.7

Христос изрече свещена, вечна истина за отношенията между Него и последователите Му. Познаваше характера на онези, които се смятаха за Негови ученици, така че думите Му изпитаха тяхната вяра. Той им заяви, че трябва да вярват в учението Му и да постъпват според него. Всички, които приемат Христос, ще станат участници в Неговото естество и се уподобяват на Него. Това включваше изоставяне на любимите амбиции. Изискваше пълно отдаване на Христос. Последователите Му бяха призвани да станат себепожертвувателни, кротки и смирени по сърце. Да вървят по тесния път, по който бе вървял Мъжът от Голгота, ако искаха да участват в дара на живота и в небесната слава. ЖВ 124.8

Изпитът беше много тежък. Ентусиазмът на онези, които искаха да Го грабнат и насила да Го направят цар, охладня. Разговорът в синагогата — казаха те — им отворил очите. Сега вече не се мамели. Според тях думите Му били явно признание, че Той не е Месия и че връзката с Него не ще донесе никакви земни облаги. Възхищаваха се от чудотворната Му сила, желаеха да бъдат освобождавани от болести и страдания, но не се съгласяваха със себеотрицателния Му живот. Не се интересуваха от тайнственото духовно царство, за което Той говореше. Неискрените, себелюбивите, търсили Го преди, сега не Го желаеха повече. Щом не иска да използва силата и влиянието Си, за да ги освободи от римляните, те не искат да имат нищо общо с Него! ЖВ 124.9

Исус им каза ясно: “Но има някои от вас, които не вярват.” После добави: “Затова ви рекох, че никой не може да дойде при Мене, ако не му е дадено от Отца.” Желаеше те да разберат, че ако не са привлечени към Него, то е, защото сърцата им не са отворени за действието на Светия Дух. “Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1Кор. 2:14). Душата вижда славата на Христос само с вяра. Тази слава е скрита, докато вярата не огрее в душата чрез Светия Дух. ЖВ 124.10

С публичното изобличаване на неверието им тези ученици се отчуждиха още повече от Исус. Бяха крайно недоволни. Като желаеха да наскърбят Спасителя и да задоволят злобата на фарисеите, те обърнаха гръб на Исус и Го напуснаха с презрение. Направиха своя избор: приеха формата без духа, черупката без ядката. И не промениха решението си, защото не се съединиха вече с Исус. ЖВ 124.11

“Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата- ” (Матей 3:12) Сегашният случай бе едно от времената на очистване. Думите на истината отделиха плявата от житото. Мнозина отхвърлиха Исус, защото бяха много суетни и горди да приемат изобличения, много привързани към света, за да се съгласят със смирен живот. И днес се изпитват човешки души, както бяха изпитани душите на учениците в синагогата на Капернаум. Когато истината се разкрие пред сърцето, те виждат, че животът им не е в съгласие с Божията воля. Разбират, че трябва да се променят напълно, но не искат да предприемат себеотрицателното дело. Затова се гневят, когато греховете им бъдат разкрити. Отиват си обидени, също както учениците, роптаейки напуснаха Исус: “Тежко е това учение; кой може да го слуша?” ЖВ 125.1

Похвалите и ласкателствата са приятни за ушите им, но истината не им е приятна, не могат да я слушат. Когато цели тълпи следват Исус, когато множества биват нахранени, когато се чуват победни викове, тогава и те издигат гласа си в хваление. Но когато Божият изпитващ Дух открие греховете им и ги подканя да ги оставят, тогава обръщат гръб на истината и не искат повече да другаруват с Исус. ЖВ 125.2

Когато онези недоволни ученици се оттеглиха от Христос, завладя ги друг дух. Те не виждаха вече нищо привлекателно в Този, Когото слушаха някога с голям интерес. Започнаха да търсят Неговите врагове, защото те бяха в хармония с техния дух и с тяхното дело. Изопачаваха думите Му, изявленията Му и оспорваха подбудите Му. Поддържаха поетата посока, като събираха всички факти, които можеха да бъдат използвани срещу Него, и техните лъжливи доклади създадоха такъв смут, че изложиха живота на Исус на опасност. ЖВ 125.3

Бързо се пръсна слух, че Исус от Назарет сам признал, че не е Месия. И стана така, че в Галилея народното чувство се обърна против Него, както преди една година в Юдея. Жалко за Израил! Те отблъснаха своя Спасител, защото силно желаеха победител, който да им даде земна власт. Искаха преходна храна, а не тази, която трае вечно и осигурява вечен живот. ЖВ 125.4

С натъжено сърце Христос гледаше как учениците Му напуснаха Него, Живота и Светлината на света. Съзнанието, че състраданието Му не е оценено, любовта Му не е желана, милостта Му презряна, а спасението Му отблъснато, Го изпълни с неизразима мъка. Ето такива случки като тази Го превърнаха в “човек на скърби и навикнал на печал”. ЖВ 125.5

Без да се опита да спре напусналите Го, Исус се обърна към дванадесетте и запита: “Да не искате и вие да си отидете?” ЖВ 125.6

Петър отговори с въпроса: “Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот и ние вярваме и знаем, че Ти Си Христос, Син на живия Бог.” ЖВ 125.7

”- при кого да отидем?” Израилевите учители бяха роби на формализма. Фарисеи и садукеи бяха в постоянни пререкания. Да напуснат Исус би означавало да попаднат между привърженици на обредите и церемониите и между амбициозни хора, търсещи лична прослава. Откакто бяха приели Христос, учениците бяха намерили повече мир и радост, отколкото през целия си предишен живот. Как можеха да се върнат при онези, които преследваха и презираха Приятеля на грешниците? Отдавна жадуваха за идването на Месия. Сега Той бе дошъл и те не можеха да Го оставят и да отидат при тези, които искаха живота Му и преследваха и тях за това, че са станали Негови последователи. ЖВ 125.8

”- при кого да отидем?” От учението на Христос, от наставленията Му за любов и милост не можеха да се върнат в тъмнината на неверието и нечестието на света. Докато много, които бяха видели чудните дела на Христос, Го напуснаха, Петър изрази вярата на учениците: “Ти Си Христос!” Самата мисъл да изпуснат тази котва за душите си ги изпълваше със страх и болка. Да бъдат лишени от Спасител, би означавало да бъдат люшкани в тъмно и бурно море. ЖВ 125.9

Много от думите и делата на Исус изглеждат тайнствени за ограничените умове, но всяко слово и действие имаше определена цел в работата за нашето изкупление; всяко бе предназначено да даде своите плодове. Ако бяхме способни да разбираме Неговите намерения, всичко щеше да ни се вижда важно, съвършено и в хармония с Неговата мисия. ЖВ 125.10

Макар да не можем сега да обхванем делата и пътищата на Бога, ние можем да добием представа за Неговата велика любов, която е в основата на взаимоотношенията Му с хората. Който живее в близост с Исус, ще разбере много от тайната на благочестието. Той ще долавя милостта, която придружава изобличението, която изпитва характера и изважда сърдечните намерения наяве. ЖВ 125.11

Когато Исус представи изпитващата истина, поради която много от учениците Му Го напуснаха, знаеше какъв ще бъде резултатът от Неговите думи. Но Той преследваше една милостива цел. Предвиждаше, че в часа на изкушението всеки от възлюбените Му ученици ще бъде жестоко изпитан. Неговата агония в Гетсимания, Неговото предаване и разпятие щяха да бъдат за тях тежко изпитание. Ако не бяха подложени на предварителен изпит, много, движени само от себелюбиви подбуди, щяха да останат в тяхната среда. И когато техният Господ бъдеше осъден от съда, когато народът, приветствал Го като цар, Го освиркаше и започнеше да Го ругае, когато подиграващата Го тълпа викнеше “Разпни Го!” — когато земните им амбиции пропаднеха, тези себелюбиви души щяха да се откажат от Исус и да причинят на учениците горчива, сърцераздирателна мъка, която щеше да притури към скръбта и разочарованието от несбъдването на любимите им очаквания. В онзи мрачен час примерът на отказалите се от Него, щеше да завлече и други с тях. Но Исус предизвика кризата, докато още можеше с личното Си присъствие да укрепи вярата на истинските Си последователи. ЖВ 125.12

Той беше състрадателен Изкупител, Който, като знаеше предварително очакващата Го участ и нежно изравни пътя за учениците Си, като ги подготви за върховното им изпитание и ги укрепи за последния им изпит. ЖВ 126.1