Желанието На Вековете

36. Докосване с вяра

Тази глава е основана на Матей 9:18-26; Марко 5:21-43; Лука 8:40-56.

След като се завърна от гадаринската земя на западния бряг, Исус откри голямо множество хора, които се бяха събрали да Го посрещнат и Го приветстваха с радост. За известно време Той остана близо до брега, за да проповядва и лекува и после се отправи към къщата на Левий-Матей за среща с бирниците на тяхното угощение. Тук Го намери Яир, началникът на синагогата. ЖВ 109.1

Еврейският старейшина дойде силно обезпокоен и се хвърли в краката на Исус с ридание: “Малката ми дъщеря бере душа; моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!” ЖВ 109.2

Исус веднага тръгна с началника към дома му. Макар че учениците бяха видели толкова много от Неговите дела на милосърдие, те се учудиха от готовността, с която Той се отзова на молбата на надменния равин. Въпреки това те придружиха своя Учител и народът ги последва с трепет и очакване. Къщата на началника бе наблизо, но Исус и спътниците Му се придвижваха бавно, тъй като тълпата Го притискаше от всички страни. Нетърпеливият баща се безпокоеше от забавянето. Исус обаче изпитваше състрадание към народа и се спираше от време на време да облекчи болката на страдащ или да утеши някоя омъчнена душа. ЖВ 109.3

Докато вървяха по пътя, през тълпата се промъкна пратеник с вест за Яир, че дъщеря му е мъртва и вече не е нужно да безпокоят Учителя. Новината стигна до ушите на Исус. “Не бой се — каза Той, — само вярвай и тя ще се избави.” Яир се прилепи до Спасителя и двамата забързаха към дома му. Наетите оплаквачи и музиканти бяха вече там и вдигаха врява. Присъствието на тълпата и бъркотията смутиха Исус. Той се опита да ги смълчи с думите: “Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.” Хората се възмутиха от думите на непознатия. Те бяха видели детето в прегръдката на смъртта и затова започнаха да Му се подиграват. След като поиска всички да напуснат къщата, Исус взе със Себе Си бащата и майката на момичето и трима ученици — Петър, Яков и Йоан — и заедно с тях влезе в стаята на починалата. ЖВ 109.4

Той се приближи до леглото и като хвана ръката на момичето, проговори тихо на познатия в нейния дом език: “Момиче, тебе казвам, стани!” ЖВ 109.5

Безжизненото тяло потрепери веднага. Пулсът на живота започна да бие отново. Устните се усмихнаха. Очите се отвориха широко, сякаш след сън и момичето погледна с учудване групата около себе си. Стана от леглото и родителите — я запрегръщаха, плачейки от радост. ЖВ 109.6

По пътя към дома на началника Исус бе срещнал в навалицата бедна жена, която дванадесет години страдаше от болест, направила живота — непоносим. Тя бе изразходвала всичките си средства за лекари и церов-, но бе обявена вече за неизлечимо болна. В нея обаче се зароди надежда, когато чу за лекуванията, вършени от Исус. Почувства със сигурност, че ако може само да стигне до Него, ще бъде излекувана. Немощна и болна, тя отиде на брега на езерото, където Той проповядваше, и се опита да премине през тълпата, но напразно. Отново Го последва след излизането Му от къщата на Левий-Матей, но пак не можа да Го настигне. Бе започнала да се отчайва, когато изведнъж Исус се насочи към нея, пробивайки си път през множеството. ЖВ 109.7

Златната възможност бе дошла. Жената се намираше в присъствието на великия Лекар! Но сред бъркотията тя не можеше да Го заговори, нито дори да Го зърне за повече от миг. Страхувайки се да не загуби единствената възможност да се излекува, се промъкваше напред, като си казваше: “Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея.” Когато Исус минаваше, тя протегна ръка и едва успя да докосне края на дрехата Му. В този момент разбра, че е излекувана. В това докосване бе съсредоточена вярата на целия — живот. Болката и слабостта мигновено отстъпиха място на сила и съвършено здраве. ЖВ 109.8

С благодарно сърце жената опита да се отдръпне от тълпата, но изведнъж Исус застана неподвижно и хората се спряха заедно с Него. Той се обърна и, оглеждайки се наоколо, попита с ясен глас, който се чу през шума на множеството: “Кой се допря до Мене?” Хората отговориха на този въпрос със смаяни погледи. Тъй като бе блъскан от всички страни и грубо притискан, въпросът Му изглеждаше крайно неуместен. ЖВ 109.9

Петър, винаги готов да отговори, каза: “Наставниче, народът Те натиска и притеснява, а Ти казваш: “Кой се допря до мене?” Исус отговори: “Някой се допря до Мене, защото Аз усетих, че сила излезе от Мене.” Спасителят можеше да различи едно докосване с вяра от случайния допир с небрежната тълпа. Такова доверие не трябваше да бъде подминато, без да се спре на него. Исус искаше да утеши смирената жена и думите Му щяха да бъдат за нея извор на радост — думи, които щяха да бъдат благословение за Неговите последователи до края на времето. ЖВ 109.10

С поглед, насочен към жената, Исус настояваше да узнае кой се е докоснал до Него. След като разбра, че няма смисъл да се крие, тя излезе напред уплашена и се хвърли в краката Му. Разказа за своето страдание със сълзи на благодарност и за това, как е била излекувана. Исус — отговори нежно: “Дъщерьо, твоята вяра те изцели; иди си с мир.” Той не даде възможност за суеверно тълкуване, че притежава сила за лекуване, която се предава просто чрез докосване на дрехите Му. Лекуването бе извършено не чрез външен допир, а чрез вяра, хваната здраво за Неговата Божествена сила. ЖВ 109.11

Учудената тълпа, която се бе прилепила до Исус, не осъзнаваше, че има достъп до жизнена сила. Но когато страдащата жена протегна ръка, за да Го докосне с вярата, че ще бъде излекувана, тя почувства тази сила. Така е и с духовните неща. Няма никаква полза, ако говорим небрежно за религия или се молим, без да имаме духовен глад и жива вяра. Привидната вяра в Христос, която Го приема само за Спасител на света, никога не може да излекува душата. Спасителната вяра не е само интелектуално съгласяване с истината. Всеки, който чака да получи пълно познание, преди да заживее във вяра, не може да получи благословение от Бога. Не е достатъчно да вярваме нещо ЗА Христос; ние трябва да вярваме В Него. Единствената вяра, която ще ни помогне, е вярата, приемаща Го за личен Спасител; вярата, която взима Неговите заслуги и ги прави свои. За мнозина вярата е само мнение. Спасителната вяра е акт, чрез който хората, приемащи Христос, влизат в заветни отношения с Бога. Истинската вяра е живот. Живата вяра означава увеличаване на силата и доверието, чрез което душата става всепобеждаваща. ЖВ 109.12

След като излекува жената, Исус поиска от нея да потвърди полученото благословение. Даровете на евангелието не трябва да се приемат скришом и да им се радваме тайно. Затова Господ ни призовава да изповядваме Неговата доброта. “Вие сте Ми свидетели, казва Господ” (Исая 43:12). ЖВ 110.1

Изповядването на Неговата вярност е избраното от Небето средство за разкриване на Христос пред света. Ние трябва да признаваме Неговата благодат така, както е била изявена чрез святите мъже в древността, но най-ефикасно е свидетелството за нашата собствена опитност. Ние сме свидетели за Бога, когато разкриваме действието на Божествената сила в себе си. Животът на всеки човек се различава от живота на другите хора и опитността на всеки е съвсем различна от опитността на другите. Бог желае нашата възхвала към Него да се издига пречупена през призмата на собствения ни характер. Ако са подкрепени от христоподобен живот, тези скъпоценни потвърждения за прославата на Неговата благодат имат непреодолима сила, която действа за спасение на душите. ЖВ 110.2

Когато десетимата прокажени дойдоха при Исус за изцеряване, Той им поръча да отидат и да се покажат на свещеника. Те бяха очистени веднага, но само един от тях се върна, за да Го прослави. Другите си тръгнаха, забравяйки Този, Който ги бе излекувал. Мнозина вършат същото и днес. Господ работи непрекъснато за ползата на човечеството. Той постоянно излива Своите щедрости. Вдига немощните от болничните легла, на които гаснат. Избавя хората от опасностите, които не виждат; упълномощава небесните ангели да ги спасяват от бедствия, да ги пазят от “мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава сред пладне” (Пс. 91:6), но въпреки това техните сърца остават неотзивчиви. Дал им е всички небесни богатства, за да ги изкупи, но те пак пренебрегват Неговата голяма любов. Със своята неблагодарност затварят сърцата си за Божията благодат. Подобно на пустинната степ не знаят кога идва доброто и душите им обитават в зноя на пустинята. ЖВ 110.3

Полезно е за нас да пазим свеж спомен за всеки Божи дар. Така вярата укрепва и започва да иска и да получава все повече и повече. За нас има по-голямо насърчение в най-малкото благословение, което получаваме, отколкото във всичките разкази, които четем за вярата и опитностите на други. Човекът, който отговаря на Божията благодат, ще бъде като напоявана градина. Здравето му бързо ще процъфти; светлината му ще изгрее в мрака и Божията слава ще се види в него. Нека тогава си спомним любовта и добротата на Бога и многобройните Му милости. Подобно на израилевия народ нека издигнем камъни за свидетелство и да вдълбаем в тях скъпоценния разказ за това, което Бог е извършил за нас. И когато погледнем назад към пътищата, по които Бог ни е водил в нашето пътуване, със сърца, изпълнени с благодарност, нека възкликнем: “Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене? Ще взема чашата на спасението и ще призова името Господно; ще изпълня оброците си Господу, да, пред всичките Му люде” (Пс. 116:12-14). ЖВ 110.4