Желанието На Вековете

33/88

32. Стотникът

Тази глава е основана на Матей 8:5-13; Лука 7:1-17.

Христос бе казал на царския служител, чийто син излекува: “Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате” (Йоан 4:48). Той тъгуваше, че собственият Му народ иска външни белези за Неговата месианска служба. Много пъти се беше чудил на тяхното неверие, но се удиви от вярата на стотника, който дойде при Него. Стотникът не постави под въпрос силата на Спасителя. Дори не Го помоли да дойде лично и да извърши чудото. “Кажи само една дума — промълви той — и слугата ми ще оздравее.” ЖВ 99.4

Слугата на стотника беше парализиран и лежеше на смъртно легло. Римските слуги бяха роби, купувани и продавани по пазарите, и към тях се отнасяха грубо и жестоко. Стотникът обаче беше нежно привързан към своя слуга и желаеше неговото оздравяване. Вярваше, че Исус може да го излекува. Не беше виждал Спасителя, но разказите, които чуваше, му вдъхнаха доверие. Въпреки законничеството на евреите, този римлянин бе убеден, че тяхната религия е по-възвишена от неговата. Вече бе успял да премахне бариерите на национални предразсъдъци и гордост, които разделяха завоевателите от завоюваните народи. Беше показал уважение към службата за Бога и добро отношение към евреите като Негови поклонници. ЖВ 99.5

В Христовото учение, представено му от други хора, той откри именно това, което задоволява нуждите на душата. Цялата му духовна същност откликна на думите на Спасителя. Стотникът обаче се чувстваше недостоен да дойде в близост с Исус и затова помоли еврейските старейшини да отправят молба за оздравяването на слугата му. Те познаваха великия Учител и сигурно можеха да се отнесат към Него така, че да спечелят благоразположението Му, мислеше си стотникът. ЖВ 99.6

Когато Исус влезе в Капернаум, беше посрещнат от делегация на старейшините, които Му разказаха за желанието на стотника. Настояваха с думите: “Той заслужава да му сториш това, защото обича нашия народ и той ни е построил синагогата.” ЖВ 99.7

Исус незабавно тръгна за дома на офицера, но не можеше да върви бързо поради натиска на множеството. Новината за идването Му стигна преди Него и стотникът, показвайки неувереност в себе си, изпрати послание: “Господи, не си прави труд, защото не съм достоен човек да влезеш под стряхата ми.” Но Спасителят продължи да върви и стотникът, осмелявайки се най-накрая да застане пред Него, довърши своето послание: “Затова нито счетох себе си достоен да дойда при Тебе; кажи само една дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм човек, поставен под власт, и имам подчинени на мен войници; и казвам на един: Иди, и той отива; и на друг: Дойди, и той дохожда; и на слугата си: Направи това, и го прави”. “Както аз представям Римската власт и моите войници признават властта ми за неоспорима, така Ти представяш властта на безкрайния Бог и всички създания се подчиняват на Твоето слово. Ти можеш да заповядаш на болестта да си отиде и тя ще се подчини. Ти можеш да извикаш Твоите небесни вестители и те ще предадат лечебна сила. Изговори само една дума и слугата ми ще бъде излекуван.” ЖВ 99.8

“Като чу това, Исус му се почуди; обърна се и рече на вървящия подир Него народ: “Казвам ви, нито в Израил съм намерил толкова вяра.” А на стотника каза: “Както си повярвал, така нека ти бъде.” “И слугата оздравя в същия час.” ЖВ 99.9

Еврейските старейшини, които препоръчаха стотника на Христос, бяха показали, че никак не им е близък духът на евангелието. Не признаваха, че нашата голяма нужда е нещо достатъчно, за да поискаме милост от Бога. В своето самодоволство те препоръчаха стотника поради услугите, които е правил на “нашия народ”. Стотникът обаче каза за себе си: “Не съм достоен.” Сърцето му беше докоснато от Христовата благодат. Той видя собствената си незначителност и все пак не се поколеба да помоли за помощ. Не се надяваше на своята доброта; единственият му довод беше голямата нужда. Вярата му се хвана здраво за Христос и за Неговия истински характер. Той не повярва в Него просто като в чудотворец, а като в Приятел и Спасител на човечеството. ЖВ 99.10

Само така може всеки грешник да дойде при Христос. “Не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост” (Тит 3:5). Когато Сатана ти каже, че си грешник и няма надежда да получиш благословение от Бога, кажи му, че Христос дойде на света, за да спаси грешниците. Ние нямаме нищо, с което да се препоръчаме пред Бога, но молбата, която можем да издигаме сега и винаги занапред, е нашето крайно безпомощно състояние, водещо до необходимост от Неговата изкупителна сила. Отхвърляйки каквото и да е себеупование, ние можем да погледнем към кръста на Голгота и да кажем: ЖВ 100.1

“Откуп в ръката си не нося;
до кръста Твой аз милост прося.”
ЖВ 100.2

(Стих от известна протестантска песен в Америка — б. пр.) ЖВ 100.3

Евреите бяха учени от детските си години за делото на Месия. Те притежаваха боговдъхновените предсказания на патриарси и пророци и символичното учение на жертвената система. Но пренебрегнаха светлината и сега не виждаха нищо привлекателно в Исус. Що се отнася до стотника, роден в езичество, образован в идолопоклонството на имперския Рим, на пръв поглед лишен от достъп до духовен живот поради образованието си и заобикалящата го действителност, дори изолиран от фанатизма на евреите и презрението на сънародниците си към израилевия народ — именно този човек съзря истината, за която Авраамовите чада бяха заслепени. Той не изчака, за да види дали самите евреи ще приемат Този, Който твърдеше, че е техен Месия. ЖВ 100.4

Когато “истинската светлина, която осветлява всеки човек, дойде на света” (Йоан 1:9) и изгря над него, той разпозна славата на Божия Син, макар и да беше страничен наблюдател. ЖВ 100.5

За Исус това беше проба за делото, което евангелието трябваше да извърши сред езичниците. Той очакваше с радост в Неговото царство да се съберат души от всички народи. С горчивина Исус описа на евреите резултата от отхвърлянето на Неговата благодат: “Но казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното царство; а чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби.” Уви, колко много хора все още вървят към същото фатално разочарование! Докато души в езическа тъмнина приемат Неговата благодат, колко много хора в християнските страни пренебрегват озарилата ги светлина. ЖВ 100.6

На повече от двадесет мили от Капернаум, върху платото, издигащо се над просторната красива Езраелска равнина, се намираше градчето Наин. Исус се запъти точно натам. Много от Неговите ученици и други хора Го съпровождаха, а по целия път множествата идваха с копнеж да чуят думите Му на любов и милосърдие, водейки своите болни за излекуване и надявайки се, че Този, Който притежава такава чудна сила, ще се представи за цар на Израил. Зад Него вървеше голяма тълпа от щастливи и нетърпеливи хора, които Го съпровождаха по каменистата пътека към портите на планинското градче. ЖВ 100.7

С приближаването си те видяха погребална процесия, която излизаше от портите. Бавно и мъчително се придвижи тя към мястото за погребение. Отпред на носилка носеха тялото на мъртвия, а наоколо бяха оплаквачите, чиито плачове и ридания изпълваха тишината. Изглежда всички жители на града се бяха събрали, за да изразят своята почит към починалия и съболезнованията си към близките му. ЖВ 100.8

Тази гледка наистина събуждаше състрадание. Починалият бе единствен син на майка си, а тя бе вдовица. Самотната жена изпращаше в гроба единствената си земна подкрепа и утеха. “И Господ като я видя, смили се за нея.” Докато тя вървеше и плачеше, без да вижда нищо и без да забелязва Исус, Той се приближи и — каза нежно: “Недей плака.” Исус се канеше да превърне скръбта в радост, но въпреки това се обърна към нея с нежност и съчувствие. ЖВ 100.9

“Тогава се приближи и се докосна до носилото”; за Него дори допирът със смъртта не причиняваше ритуално омърсяване (Според Мойсеевия закон всеки, който се е допрял до мъртвец, бил считан за омърсен и трябвало да извърши известни ритуали, за да се очисти — б. пр.). Носачите се спряха и риданията на оплаквачите затихнаха. Двете големи групи се събраха около носилката, надявайки се на невероятното. Там стоеше Един, Който бе лекувал болести и изгонвал демони; дали и смъртта е подвластна на Неговата сила? ЖВ 100.10

С ясен, властен глас бяха изречени думите: “Момче, казвам ти, стани.” Този глас прониза ушите на мъртвия. Младежът отвори очи. Исус го хвана за ръка и го вдигна. Погледът му се спря на жената, която плачеше до него, и майка и син се хвърлиха в продължителна, силна и ликуваща прегръдка. Сякаш омагьосано, множеството наблюдаваше занемяло. “И страх обзе всички.” Замлъкнали в страхопочитание, те останаха неподвижни за известно време, сякаш се намираха в Божието присъствие. Тогава “славеха Бога, казвайки: “Велик пророк се издигна между нас и Бог посети Своите люде.” Погребалната процесия се завърна в Наин като ликуващо шествие. “И това, което казаха, се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност.” ЖВ 100.11

Този, Който застана до скърбящата майка край портите на Наин, наблюдава всеки жалеещ край ковчега. Той се вълнува от нашата скръб и ни съчувства. Сърцето Му, което обичаше и състрадаваше, е сърце на непроменима любов. Думите, които върнаха мъртвия към живот, не са по-малко валидни сега, отколкото когато бяха отправени към младежа от Наин. Той казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18). Тази сила не е намаляла с времето, нито се е изчерпила от непрестанното действие на Неговата изобилна благодат. За всички, които вярват в Него, Той е все още жив Спасител. ЖВ 100.12

Исус превърна скръбта на майката в радост, когато — върна сина; и все пак младежът бе възвърнат към този земен живот, за да изживее неговите мъки, трудности, опасности и отново да премине във властта на смъртта. Исус обаче утешава нашата скръб за мъртвите с вест на безпределна надежда: “Бях мъртъв и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.” (евр.”шеол”, т. е. “гроб”, “яма” — б. пр.) “И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има власт, сиреч дявола, и да избави всички ония, които поради страха от смъртта са били през целия си живот подчинени на робство” (Откр. 1:18; Евр. 2:14,15). ЖВ 101.1

Сатана не може да задържи мъртвите в своята власт, когато Божият Син им даде живот. Той не може да задържи в духовна смърт нито една душа, която с вяра приеме Христовото могъщо слово. Бог казва на всички мъртви в греха: “Стани, ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите” (Еф. 5:14). Това Слово е вечен живот. Както Божието слово, което създаде за живот първия човек, все още дава живот; както Христовите думи “момче, казвам ти, стани” дадоха живот на младежа от Наин, така и думите “възкръсни от мъртвите” са живот за душата, която ги приеме. Бог “ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син” (Кол. 1:13). Всичко това ни е обещано в Неговото слово. Ако го приемем, ние получаваме избавлението. “И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Исуса Христа от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който обитава във вас” (Римл. 8:11). “Понеже сам Господ ще излезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа” (1Сол. 4:16,17). Това е словото на утеха, с което Той ни препоръчва да се утешаваме един друг. ЖВ 101.2