Патриарси И Пророци

ГЛАВА 2 — СЪТВОРЕНИЕТО

“Чрез Словото на Господа станаха небесата и чрез дишането на устата Му цялото им множество... защото Той каза и стана, Той заповяда и затвърди се.” “Който си положил земята на основата й, за да се не поклати за вечни времена” (Пс. 33:6,9; 104:5). ПИП 10.1

Земята излезе от ръцете на своя Създател извънредно красива. Повърхността й бе изпъстрена с планини, хълмове, равнини, прекосявана от благородни реки и прекрасни езера. Но хълмовете и планините не бяха остри и груби, изпълнени с ужасни стръмнини и страшни бездни, както днес; острите, назъбени краища на пластовете от скали бяха покрити с плодородна почва, която навсякъде даваше изобилна зеленина. Нямаше нито отвратителни блата, нито голи пустини. Грациозни храсти и нежни цветя радваха окото отвсякъде. Височините бяха увенчани с дървета, по-величествени от всички съществуващи днес. Въздухът, незасегнат от вредности, бе чист и здравословен. Целият пейзаж надминаваше по красота и най-гордия палат. Ангелските множества наблюдаваха гледката с наслада и се радваха на чудните Божии дела. ПИП 10.2

След като земята с нейния животински и растителен свят бе извикана в съществуване, на сцената бе поставен човекът — венецът на делото на Твореца, за когото бе определена красивата земя. На него бе дадено да владее над всичко, което окото можеше да види; защото Бог рече: “Да създадем човека по нашия образ, по наше подобие; и нека владее... над цялата земя...” (Бит. 1:26,27). Тук произходът на човешкия род е изложен ясно, изявлението на Божествения доклад е така разбираемо, че няма повод за погрешни заключения. Бог създаде човека по Свой образ. Няма никаква тайна. Няма никакво основание за каквото и да е предположение, че човекът еволюирал през бавни степени на развитие от по-нисши към по-висши форми на животински или растителен свят. Такова учение снижава великото дело на Създателя до равнището на тясно човешкото земно схващане. На хората толкова много им се иска да изключат Бога като Господар на всемира, че унижават човека и го лишават от достойнството на неговия произход. Този, Който установи звездните светове във висините и обагри с превъзходно умение полските цветя, Който изпълни земята и небето с чудесата на Своята сила, създаде и венеца на Своето творение и го постави за управител на съвършената земя — сътвори същество, достойно за ръката, дала му живот. Родословието на нашия род, както е дадено по боговдъхновение, проследява произхода ни назад не до развитие от бактерии, мекотели и четириноги, а до великия Създател. Макар и направен от пръст, Адам бе “Божи Син” (Лука 3:38). ПИП 10.3

Той бе поставен като Божи представител над по-нисшите същества. Те не можеха да разбират или да признават Божието върховенство, но бяха направени способни да обичат човека и да му служат. Псалмистът казва: “Поставил си го господар над делата на ръцете Си. Всичко Си подчинил под нозете му. Всичките овце и говеда, още и животните на полето, въздушните птици, морските риби и всичко, що минава през морските пътища” (Пс. 8:6-8). ПИП 10.4

Човек трябваше да носи Божия образ както външно, така и в характера си. Христос единствен е “отпечатък” (Евр. 1:3) на Отца; но човекът бе създаден по подобие на Бога. Неговото естество беше в хармония с Божията воля. Умът му бе способен да схваща Божествените неща. Чувствата му бяха чисти; апетитът и страстите му се контролираха от разума. Той бе свят и щастлив да носи Божия образ и да бъде съвършено послушен на Неговата воля. ПИП 10.5

Човекът излезе от ръката на Създателя с висок ръст и съвършено симетричен. Лицето му имаше розовия цвят на здравето и блестеше със светлината на живота и радостта. Ръстът му беше много по-висок от този на хората, които сега обитават земята. Ева беше малко по-ниска, но фигурата й беше благородна, пълна с красота. Безгрешната двойка не носеше изкуствено облекло. И двамата бяха облечени с покривало от светлина и слава, каквото носят ангелите. Докато живееха в послушание към Бога, тази одежда от светлина продължаваше да ги обкръжава. ПИП 10.6

След сътворяването на Адам всяко живо същество бе доведено при него да получи името си. Адам видя, че на всяко бе даден другар, но между тях “помощник, подходящ за човека, не се намери” (Бит. 2:20). Сред всички творения, които Бог бе създал на земята, нямаше нито едно равностойно на човека. И “Бог каза: “Не е добре за човека да бъде сам. Ще му създам подходящ помощник” (Бит. 2:18). Човекът не бе създаден да живее в самота, а да бъде обществено същество. Без другарство красивите сцени и приятните занимания в Едем не биха му създали съвършено щастие. Дори общуването с ангелите не можеше да задоволи желанието му за съчувствие и приятелство. Нямаше никой със същото естество като него, който да го обича и да бъде обичан. ПИП 11.1

Самият Бог даде на Адам другарка. Той промисли “подходящ помощник” — помощник, който да му съответства, пригоден да му бъде приятел и едно с него в любов и състрадание. Ева бе създадена от едно ребро, взето от гърдите на Адам. Това означава, че тя не трябваше да го владее, както главата, нито пък да бъде тъпкана под нозете му като по-нисша, но да му бъде равна, да бъде обичана и закриляна от него. Тъй като бе част от човека, кост от костта му и плът от плътта му, тя беше неговото второ “аз”, показващо тясното единство и емоционалната привързаност, които трябваше да съществуват помежду им. “Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него...” (Ефес. 5:29). “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът” (Бит. 2:24). ПИП 11.2

Бог отпразнува първия брак. Така тази институция има произхода си от Твореца на вселената. “Женитбата нека да бъде на почит у всички” (Евр. 13:4) — тя бе един от първите дарове на Бога за човека и една от двете институции, които след падението си Адам отнесе със себе си отвъд портите на Рая. Когато Божествените принципи бъдат признавани и следвани, тази връзка — бракът, е благословение. Той пази чистотата и щастието на човека, задоволява социалните му нужди, издига неговото физическо, интелектуално и морално естество. ПИП 11.3

“И Господ Бог насади градината на изток в Едем и постави там човека, когото беше създал” (Бит. 2:8). Всичко, направено от Бога, бе съвършено и красиво и сякаш не липсваше нищо, което допринася за щастието на святата двойка. Но въпреки това Създателят даде на Адам и Ева още един знак за Своята любов — специално им приготви за дом градина. В нея имаше дървета от всякакъв вид, много от тях приведени от уханни и вкусни плодове. Имаше прекрасни лози, растящи нагоре, които представляваха благородна гледка със своите клонки, натежали от сочни плодове, с най-богати и разнообразни цветове. Работата на Адам и Ева бе да оформят клоните на лозата в арки, така че жилищата им да представляват живи дървета, покрити с листа и плодове. Имаше уханни цветя — цяло разточителство от багри и цветове. Сред градината се намираше Дървото на живота, превъзхождащо по слава всички дървета. Неговите плодове изглеждаха като ябълки от злато и сребро и имаха сила да продължават живота. ПИП 11.4

Сега сътворението бе завършено. “Така се свършиха небето и земята и цялото тяхно войнство” (Бит. 2:1). “И Бог видя всичко, което създаде и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Едем цъфтеше на земята. Адам и Ева имаха свободен достъп до дървото на живота. Нито петънце от грях, ни сянка на смърт не замъгляваха прекрасното творение. “И всичките Божии синове възклицаваха от радост” (Йов 38:7). ПИП 11.5

Великият Йехова бе положил основите на земята. Той бе облякъл целия свят в одежда от красота и го бе изпълнил с полезни за човека неща. Създал бе всички чудеса по земята и в морето. За шест дни великото дело на сътворението бе завършено напълно. И Бог “на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден, и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил” (Бит. 2:2,3). Той погледна със задоволство делото на ръцете Си. Всичко бе съвършено, достойно за божествения си Автор. Почина си, но не от умора, а като предоволен от плодовете на Своята мъдрост и доброта и от изявлението на Своята слава. ПИП 11.6

След като на седмия ден си почина, Бог освети този ден и го отдели като ден за почивка на човека. Следвайки примера на Създателя, то и човекът трябваше да си почива в този свят ден, за да може, наблюдавайки небесата и земята, да разсъждава за великото Божие дело на сътворението; и виждайки доказателствата за Божията мъдрост и доброта, сърцето му да се изпълва с любов и преклонение пред неговия Създател. ПИП 11.7

В Едем Бог постави паметник на Своето творческо дело, като благослови седмия ден. Съботата бе дадена на Адам — бащата и представителя на цялото човешко семейство. Нейното спазване трябваше да бъде акт на признателност от всички, които щяха да живеят на земята, за това, че Бог е техен Създател и истински Господар; че те са дело на ръцете Му и поданици на Неговия авторитет. Така тази наредба бе дадена на цялото човечество като възпоменание. В нея нямаше нищо символично или нещо, което да я свежда само до един народ, без ограничение тя се отнасяше за всички хора. ПИП 12.1

Бог видя, че съботата бе нужна за човека дори в Рая. Той имаше потребност в един от седемте дни да остави настрана своите занимания и интереси, за да може по-пълно да разсъждава върху Божиите дела и да размишлява върху Неговата сила и доброта. Нуждаеше се от една Събота, която да му напомня по-живо за Бога и да събужда у него благодарност, защото всичко, на което се наслаждаваше и което притежаваше, идваше от благодатната ръка на Създателя. ПИП 12.2

Бог възнамерява съботата да насочва умовете на хората към разсъждение върху Неговите творчески дела. Природата говори на чувствата им, заявявайки, че има един жив Бог, един Творец, върховен Управител на всичко. “Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово и нощ на нощ изявява знание” (Пс. 19:1,2). Красотата, която облича земята, е знак за Божията любов. Ние можем да я видим във вечните хълмове, във високите дървета, в отворените пъпки на нежните цветя. Всичко ни говори за Бога. Винаги посочвала Този, Който е направил всичко, съботата подканя хората да отворят великата книга на природата и да проследят в нея мъдростта, силата и любовта на Твореца. ПИП 12.3

Нашите първи родители, макар сътворени невинни и святи, не бяха предпазени от възможността да съгрешат. Бог ги направи свободни морални същества, способни да оценяват мъдростта и благодатта на Неговия характер и справедливостта на Неговите изисквания и напълно свободно да се покоряват или да не се покоряват. Те трябваше да се радват на общуване с Бога и със святите ангели. Но преди завинаги да им се осигури това право, верността им трябваше да бъде изпитана. В самото начало на съществуването си човекът бе поставен на проверка, изпитано бе желанието му да угажда на себе си —фаталната страст, поставила основата за падението на Луцифер. Изпитът за послушанието трябваше да бъде дървото на познанието, намиращо се сред градината близо до Дървото на живота. На първите хора бе позволено да ядат свободно от всяко друго дърво, но от това им бе забранено да вкусват под смъртна заплаха. Те щяха също да бъдат изложени на изкушенията на Сатана; но издържеха ли изпита, нямаше да бъдат повлиявани от неговата власт, за да се наслаждават вечно на Божието благоволение. ПИП 12.4

Бог постави човека под закон като необходимо условие за самото му съществуване. Човекът бе поданик на Божественото управление, а няма управление без закон. Създателят можеше да сътвори Адам без способност да престъпва закона Му; можеше да задържи ръката му да не докосне забранения плод. Но в такъв случай той щеше да бъде не свободно морално същество, а просто автомат. Без свобода на избора неговото послушание нямаше да бъде доброволно, а принудително. Нямаше да има никакво развитие на характера. Насиленото послушание щеше да бъде против Божия план за отношението Му към обитателите на другите светове. То щеше да бъде недостойно за човека като интелигентно същество и би подкрепило обвинението на Сатана, че Бог управлява егоистично. ПИП 12.5

Бог създаде човека праведен. Даде му благородни черти на характера без никаква склонност към злото. Надари го с високи интелектуални сили и му представи възможно най-силните мотиви, за да Му остане верен. Послушанието — съвършено и постоянно — бе условието за вечно щастие. То бе условието за достъп до Дървото на живота. ПИП 12.6

Домът на нашите първи родители трябваше да бъде образец за домовете, които техните деца щяха да образуват, докато населяват земята. Този дом, украсен с ръката на самия Бог, не беше пищен дворец. Хората в гордостта си намират удоволствие в издигането на величествени и скъпи постройки и слава в делата на собствените си ръце. Но Бог постави Адам в градина. Това бе неговото жилище. Синьото небе му бе покрив, а земята с нейните прекрасни цветя и с килим от жива трева бе подът му; злачните клони на божествените дървета бяха неговия балдахин. Стените му бяха украсени с най-великолепни орнаменти, сътворени от ръцете на най-великия Художник. Обкръжението на святата двойка бе урок за всички времена, че истинското щастие се намира не в наслаждението от гордост и лукс, а в общуването с Бога чрез Неговите творения. Ако хората обръщаха по-малко внимание на неестествените неща и се учеха на по-голяма простота, щяха да бъдат много по-близо до образеца, отговарящ на целта, за която са създадени от Бога. Гордостта и амбицията никога не могат да бъдат задоволени; но действително мъдрите намират истинско и вечно удоволствие в изворите на радост, направени от Бога достъпни за всички. ПИП 12.7

На едемските обитатели бе поверена грижата за градината — “да я работят и пазят”. Тяхната работа не бе уморителна, а приятна и укрепваща. Бог определи труда като благословение за човека, да занимава неговия ум, да укрепва тялото му, да развива способностите му. В умствената и физическата дейност Адам намираше едно от най-големите удоволствия на своето свято съществувание. И когато в резултат на непослушанието си бе изгонен от красивия си дом и принуден да се бори с упоритата почва, за да припечелва всекидневния си хляб, същият този труд, макар и много по-различен от приятното занимание в градината, беше една застраховка против изкушението и извор на щастие. Но които гледат на работата, дори на уморителната и носеща мъка работа, като на проклятие, подхранват заблуда. Богатите често се отнасят с презрение към класите на трудещите се; но това отношение е в противоречие с Божията цел при сътворението на човека. Какво са притежанията и на най-богатите в сравнение с наследството, дадено на царствения Адам? Но въпреки това Адам не трябваше да бездейства. Нашият Създател, Който знае в какво се състои щастието на човека, определи работата на Адам. Истинската радост в живота намират само работещите мъже и жени. Ангелите са прилежни работници; те са Божиите служители, грижещи се за човешките чада. Творецът не е приготвил място за бездействие. ПИП 13.1

Докато бъдеха верни на Бога, Адам и неговата другарка трябваше да владеят земята. Дадена им бе неограничена власт над всички живи същества. Лъвът и агнето мило играеха около тях или пък лежаха заедно в нозете им. Щастливите птици подскачаха наоколо без страх. И когато радостните им песни се издигаха в хвала към техния Създател, Адам и Ева също присъединяваха гласовете си в благодарност към Отца и Сина. ПИП 13.2

Като свята двойка Адам и Ева бяха не само деца под бащината грижа на Бога, но и ученици, поучавани от всемъдрия Създател. Те бяха посещавани от ангели и им бе дарявано безпрепятствено общуване с техния Създател, без никаква закриваща Го завеса. Адам и Ева бяха изпълнени с животворна енергия, получена от Дървото на живота, и интелектуалната им сила бе само малко по-долу от тази на ангелите. Тайните на видимата вселена — “чудесните дела на Съвършения в знание” (Йов 37:16) — бяха за тях неизчерпаем източник на благословение и радост. Законите и действията на природата, които човеците изучават шест хиляди години, бяха открити на умовете им от безкрайния Създател и Вседържител на всичко. Те изследваха листата, цветята и дървесата, като от всяко едно от тях извличаха тайните на живота му. Адам познаваше всяко живо същество — от могъщия левиатан, играещ във водите, до най-малкото насекомо, носещо се в слънчевия лъч. На всяко той даде име и опозна естеството и навиците му. Божията слава в небесата, неизброимите светове с техните правилни орбити, увисналите облаци (Йов 37:16), тайните на светлината и звука, на деня и нощта — всичко това беше открито за изучаване от нашите първи родители. Върху всеки лист от гората и върху всеки камък от планината, на всяка светеща звезда, във въздуха и в небето бе изписано Божието име. Редът и хармонията на сътворението им говореха за безкрайна мъдрост и сила. Непрестанно откриваха нови, привлекателни неща, които изпълваха сърцата им с още по-дълбока любов и изтръгваха нов израз на благодарност. ПИП 13.3

Докато оставаха верни на Божествения закон, способността им да узнават, да се радват и да обичат, щеше да се развива постоянно. Те щяха непрекъснато да печелят нови съкровища от знание, да откриват нови извори на щастие и да придобиват все по-ясни и по-съвършени представи за неизмеримата, неугасваща Божия любов. ПИП 14.1