Патриарси И Пророци

ГЛАВА 73 — ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ НА ДАВИД

Разгромът на Авесалом не донесе веднага мир на царството. Толкова голяма част от народа се бе присъединила към бунта, че Давид не искаше да се върне в столицата и да заеме отново властта си, без да бъде поканен от племената. В объркването, последвало поражението на Авесалом, не бе подбудено бързо и решително действие за възвръщане на царя и когато най-накрая Юда предприе действия да възстанови Давид на трона, ревността на другите племена се възбуди и последва контрареволюция. Тя обаче бе потушена бързо и мирът се върна в Израил. ПИП 344.3

Историята на Давид ни дава едно от най-силните свидетелства за опасностите от властта и богатствата, както и от светската чест, които заплашват душата, неща, най-много желани от хората. Малцина са минали през опитност, която е могла да ги приготви да издържат такъв изпит. Момчешкият живот на Давид като овчарче с уроците на смирение, на търпелив труд и нежна грижа за стадата, близостта с природата сред самотните хълмове развиваха таланта му на музикант и поет и насочваха мислите му към Създателя. Продължителната дисциплина на пустинния живот — призоваването да упражнява смелост, сила, търпение и вяра в Бога, бе определена от Господа да го подготви за израилевия трон. Давид се бе радвал на миналите опитности с любовта на Бога и бе богато надарен с Неговия Дух; в историята със Саул, той бе видял крайната безполезност на упованието само на човешка мъдрост. Но въпреки това светският успех и слава така отслабиха Давидовия характер, че той неведнъж бе победен от изкусителя. ПИП 344.4

Общуването с езическите народи водеше до желание да се следват техните обичаи и разпалваше стремеж към светско величие. Израил трябваше да бъде зачитан като народ на Йехова, но когато гордостта и себеупованието му се надигнаха, израилтяните престанаха да бъдат доволни от това предимство. Бързо се погрижиха за положението си сред другите народи. Този дух не можеше да не призове изкушението. Имайки предвид разширяване на своите победи сред чуждите народи, Давид реши да увеличи армията си, като изиска военна служба от всички, стигнали определена възраст. За тази цел бе необходимо да се направи преброяване на населението, действие, подтикнато от гордостта и амбицията на царя. Преброяването щеше да покаже контраста между слабостта на царството, когато Давид се възкачи на трона и силата и успеха му при неговото управление. То щеше да поощри още повече прекалено голямото себеупование на царя и народа. Писанието казва: “Сатана се подигна против Израиля и подбуди Давида да преброи Израил” (виж 1 Лет. 21 гл.). Успехът на Израил под управлението на Давид се дължеше на Божието благословение, а не на царските способности и на силната му войска. Но увеличаването на военните ресурси на царството щеше да създаде впечатление у околните народи, че Израил се уповава на войските си, а не на силата на Йехова. ПИП 344.5

Макар да се гордееше с националното си величие, израилевият народ не одобри Давидовия план за толкова голямо увеличение на армията. Предложеното записване предизвика голямо недоволство; затова се смяташе да се използват военни служители вместо свещениците или управителите, които по-рано бяха извършвали преброяването. Целта на начинанието бе в пряко противоречие с принципите на теокрацията. Дори Йоав се възмути, колкото и безскрупулен да се бе показвал до този момент. “Господ дано притури на людете Си стократно повече, отколкото са! Но, господарю мой, царю, те всички не са ли слуги на господаря ми? Защо господарят ми желае това? Защо да стане причина на война у Израиля? Обаче царската дума надделя над Йоава. И тъй, Йоав тръгна и като обходи целия Израил, върна се в Ерусалим.” Преброяването не бе свършило, когато Давид бе осъден за греха си. Изпълнен със самообвинение, той рече: “Съгреших тежко, като извърших това нещо; но сега, моля Ти се, отмахни беззаконието на слугата Си, защото направих голяма глупост.” На следващата сутрин на Давид донесоха вест от пророк Гад: “Така казва Господ: “Избери си или тригодишен глад, или три месеца да гинеш пред неприятелите си, като те стига ножът на неприятелите ти, или три дни да поразява Господният меч, сиреч, мор по земята, като погубва ангелът Господен по всичките израилеви предели.” Сега, прочее — каза пророкът, — виж какъв отговор да възвърна на Оногова, Който ме е пратил.” ПИП 344.6

Царският отговор бе: “Намирам се много натясно; обаче да падна от ръката на Господа, защото Неговите милости са твърде много; но в ръката на човека да не изпадна” (2 Царе 24:14). ПИП 345.1

Земята бе поразена с мор, който унищожи седемдесет хиляди души от Израил. Бедствието още не бе стигнало до столицата, когато “Давид, като подигна очи, и видя, че ангелът Господен стоеше между земята и небето с гол меч в ръката си, прострян над Ерусалим. Тогава Давид и старейшините, облечени във вретища, паднаха на лицата си.” Царят се застъпи пред Бога в полза на Израил: “Не аз ли заповядах да преброят людете? Наистина аз съм, който съгреших и извърших голямо зло; но тия овце що са сторили? Над мене, моля Ти се, Господи Боже, нека бъде ръката Ти, и над моя бащин дом, а не над Твоите люде, за да ги погуби.” ПИП 345.2

Преброяването бе предизвикало недоволство сред народа, но самите люде поддържаха същите грехове, които подтикнаха постъпката на Давид. Както чрез Авесаломовия грях Господ наказа Давид, така чрез Давидовия грях наказа израилевите грехове. ПИП 345.3

Погубващият ангел се спря извън Ерусалим. Той застана на планината Мория, “на гумното на евусеца Орна”. Насочен от пророка, Давид отиде в планината и там изгради олтар на Господа “и принесе всеизгаряния и примирителни приноси, и призова Господа; и Той му отговори от небето с огън, паднал върху олтара за всеизгарянето”. “И Господ прие молбата за земята, та язвата престана между Израиля” (1 Лет. 21:26; 2 Царе 24:25). ПИП 345.4

Мястото, където бе издигнат олтарът, трябваше завинаги да се смята за свято. Орна го предложи на царя като дар. Но царят не склони да приеме. “Не, но непременно ще го купя от тебе за определена цена — каза той, — защото не ща да принеса на Господа, моя Бог, всеизгаряния, за които не съм похарчил.” И така Давид даде на Орна за земята шестстотин сикли злато по теглилка. Мястото, напомнящо за изградения от Авраам олтар, където той трябваше да принесе в жертва сина си, сега бе осветено от това велико избавление. По-късно то бе избрано за издигане на храма от Соломон. ПИП 345.5

Още една сянка трябваше да помрачи последните години на Давид. Той бе достигнал седемдесетгодишна възраст. Трудностите и опасностите на ранните му скитания, многобройните му войни, грижите и изкушенията на по-късните му години бяха изцедили извора на неговия живот. Макар че умът му запази яснотата и силата си, старческа слабост и желание за уединение му пречеха да вниква бързо в това, което ставаше в царството, и в самата сянка на трона отново се вдигна бунт. Отново се прояви плодът на Давидовото родителско глезене. Сега трона пожела синът му Адония, “много хубав наглед” в лице и в обноски, но безпринципен и безразсъден. В юношеството си той се бе подчинявал на малко ограничения, защото “баща му никога не беше му досаждал с думите: “Ти защо правиш това?” (виж 3 Царе 1 гл.). Сега синът застана против авторитета на Бога, Който бе определил Соломон за трона. С природните си дарби и религиозния си характер Соломон бе по-добре подготвен от по-стария си брат да стане управител на Израил. Но въпреки че Божият избор бе ясно определен, Адония успя да намери сподвижници. Йоав, макар и виновен за много престъпления, досега бе останал верен на трона. Но се присъедини към заговора срещу Соломон, както и свещеникът Авиатар. ПИП 345.6

Бунтът назря. Заговорниците се събраха на голямо празненство извън града, за да провъзгласят Адония за цар, когато плановете им бяха осуетени от незабавните действия на няколко верни хора начело със свещеника Садок, пророк Натан и Витсавее — майката на Соломон. Те докладваха на царя за празненството, като му напомниха Божественото наставление Соломон да наследи трона. Давид незабавно абдикира в полза на Соломон, който веднага бе помазан и провъзгласен за цар. Заговорът бе потушен. Главните му подстрекатели си навлякоха смъртно наказание. Животът на Авиатар бе пощаден от уважение към святата му служба и поради бившата му вярност към Давид. Но бе развенчан от службата на първосвещеник, която премина към Садок и неговото потомство. Йоав и Адония бяха пощадени за известно време, но след смъртта на Давид понесоха наказанието за престъплението си. С изпълнението на присъдата върху Давидовия син завърши четирикратното наказание, свидетелстващо за Божието отвращение към греха на бащата. ПИП 346.1

От самото начало на царуването му един от най-лелеяните планове на Давид бе да издигне храм на Господа. Макар че не му бе позволено да изпълни намерението си, той прояви немалко усърдие и настойчивост за това. Набави изобилно най-скъп материал — злато, сребро, ониксови и различни скъпоценни камъни, мрамор и най-скъпо дърво. Сега тези съкровища трябваше да бъдат поверени в други ръце, защото те трябваше да изградят дом за ковчега — символ на Божието присъствие. ПИП 346.2

Виждайки, че краят му наближава, царят събра израилевите князе и представители на всички части на царството си, за да им предаде тази поверителна поръчка. Той желаеше да им възложи предсмъртното си завещание и да осигури участието и подкрепата им в голямото дело, което трябваше да се извърши. Поради физическата му слабост не се очакваше той да участва лично в начинанието, но Божието вдъхновение го облада и не с негови ревност и сила можа за последен път да се обърне към людете си. Разкри им желанието си да изгради храма и Господнята заповед това дело да се повери на сина му Соломон. Божественото уверение бе: “Син ти, Соломон, той ще построи дома Ми и дворовете Ми; защото него избрах да бъде Мой син и Аз ще бъда негов Отец. И ако постоянства да изпълнява заповедите Ми и съдбите Ми, както прави днес, Аз ще утвърдя царството му довека. Сега, прочее, пред целия Израил — Господнето общество, и при слушането на нашия Бог, заръчвам ви: пазете и изпитвайте всички заповеди на Господа, вашия Бог, за да продължавате да владеете тая добра земя и да я оставите след себе си за наследство на потомците си завинаги!” (виж 1 Лет. 28, 29 гл.). ПИП 346.3

Давид бе научил от личен опит колко труден е пътят на човека, отстъпил от Бога. Той бе почувствал осъждането на нарушения закон и бе пожънал плодовете на престъплението си. С цялата си душа бе загрижен, умолявайки израилевите водачи да бъдат верни на Бога и Соломон да се подчинява на Божия закон, като избягва греховете, отслабили бащиния му авторитет, вгорчили живота му и обезславили Бога. Давид знаеше, че забележителните хора са особен прицел на сатанинските измами и за да устои Соломон на изкушенията, които със сигурност щяха да го нападнат на високия му пост, бе нужно смирение на сърцето, постоянно доверие в Бога и непрекъсната бдителност. Обръщайки се към сина си — вече признат като негов наследник на трона, Давид каза: “И ти, сине мой Соломоне, познавай Бога на баща си и служи Му с цяло сърце и с драговолна душа, защото Господ изпитва всичките сърца и знае всичките помисли на ума. Ако Го търсиш, Той ще бъде намерен от тебе; но ако Го оставиш, ще те отхвърли завинаги. Внимавай сега, защото Господ избра тебе да построиш дом за светилище; бъди твърд и действай.” ПИП 346.4

Давид даде на Соломон подробни указания за изграждане на храма, на всичките му отделения и за всичките принадлежности за службата в него така, както му бяха открити чрез Божествено вдъхновение. Соломон бе още млад и неподготвен за тежките отговорности по изграждането на храма и управлението на народа. Давид каза на сина си: “Бъди твърд и насърчен и действай; не бой се, нито се страхувай, защото Господ Бог, моят Бог, е с тебе; няма да те остави, нито да те напусне...” ПИП 346.5

Давид отново увеща събранието: “Син ми, Соломон, когото сам Бог избра, е още млад и нежен, а работата е голяма. Защото тоя палат не е за човека, но за Господа Бога.” Той каза: “Аз, прочее, приготвих с всичката си сила за дома на моя Бог...” и продължи да изброява материалите, които бе събрал. Нещо повече, той рече: “При това, понеже утвърдих сърцето си към дома на моя Бог, давам за дома на моя Бог освен всичко, що съм приготвил за святия дом, частното си съкровище от злато и сребро, а именно три хиляди таланта злато от офирското злато и седем хиляди таланта пречистено сребро, с което да облекат стените на обиталищата... Кой, прочее — попита той събраното множество, донесло доброволните си дарове, — ще направи днес доброволен принос Господу?” (Англ. прев. на Библията гласи: “Кой тогава желае да посвети своята служба на Господа този ден?”). ПИП 346.6

Събранието откликна с готовност. “Първенците на бащините домове, първенците на израилевите племена, на хилядниците, стотниците и надзирателите на царските работи пожертваха усърдно; и дадоха за работата на Божия дом пет хиляди таланта и десет хиляди драхми злато, десет хиляди таланта сребро, осемнадесет хиляди таланта мед и сто хиляди таланта желязо. И у които се намериха скъпоценни камъни, и тях дадоха за съкровищницата на Господния дом... Тогава людете се зарадваха, защото жертваха усърдно, понеже с цяло сърце принасяха доброволно Господу; също и цар Давид се зарадва твърде много.” ПИП 347.1

Затова Давид благослови Господа пред цялото събрание и каза: “Благословен си, Господи, от века и довека — Бог на нашия баща Израил. Твое, Господи, е величието и силата, и великолепието, и сиянието, и славата; защото всичко е Твое, що е на небето и на земята; Твое е царството, Господи, и Ти си нависоко, като глава над всичко. Богатствата и славата са от Тебе и Ти владееш над всичко; в Твоята ръка е могъществото и силата, и в Твоята ръка е да възвеличаваш и да укрепяваш всички. Сега, прочее, Боже наш, ние Ти благодарим и хвалим Твоето славно име. Но кой съм аз и кои са людете ми, та да можем да принесем доброволно принос като тоя? Защото всичко е от Тебе и от Твоето даваме на Тебе. Защото сме чужденци пред Тебе и пришелци, както всичките ни бащи. Дните ни на земята са като сянка и трайност няма. Господи Боже наш, целият тоя куп материал, който сме приготвили, за да Ти построим дом за Твоето свято име, иде от Твоята ръка и всичко е Твое. И зная, Боже мой, че Ти изпитваш сърцето и че благоволението Ти е в правдата. ПИП 347.2

С правотата на сърцето си аз принесох доброволно всичко това и сега с радост видях, че и Твоите люде, които присъстват тук, принасят на Тебе доброволно. Господи, Боже на бащите ни Авраама, Исаака и Израиля, опази това завинаги в сърдечните размишления на людете Си и оправи сърцето им към Себе Си; и дай на сина ми Соломона съвършено сърце, за да пази заповедите Ти, изявленията Ти и повеленията Ти и да върши всичко това, и да построи палата, за който направих приготовление.” Тогава Давид каза на цялото събрание: “Благословете сега Господа, вашия Бог.” И тъй, цялото събрание благослови Господа, Бога на бащите си, и като се наведоха, поклониха се Господу и на царя.” ПИП 347.3

С голямо желание царят бе събрал много материал за изграждане и разкрасяване на храма. Той бе съставил славни химни, които щяха да отекват в дворовете му в следващите години. Сега сърцето му се зарадва в Господа, тъй като началниците на бащините домове и князете в Израил така благородно откликнаха на призива му и донесоха дарби за предстоящото важно дело. И като отдадоха приноса си, бяха склонни да пожертват още. С радост представиха приносите си, давайки от своето притежание за съкровищницата. Почувствал дълбоко собственото си недостойнство да бъде човекът, който да събере материала за Божия дом, Давид бе зарадван от верността, изразена в готовността на благородните в неговото царство да откликнат и с доброволни сърца да посветят съкровищата си на Йехова, отдавайки себе си в служба Нему. Но единствено Бог подбуди това предразположение у народа Си. Той, а не човек трябваше да бъде прославен. Той бе дал на народа богатствата на земята и Неговият Дух подейства, за да пожелаят израилтяните да отдадат скъпоценностите си за храма. Всичко бе на Господа. Ако любовта Му не бе подтикнала сърцата на народа, усилията на царя щяха да бъдат напразни и храмът никога нямаше да бъде издигнат. ПИП 347.4

Всичко, което човек получава от Божието изобилие, все още принадлежи на Бога. Ценните и красиви неща на земята, които Бог е дал, са поставени в ръцете на хора, за да бъде изпитана дълбочината на любовта им към Него и благодарността им за Неговите добрини. ПИП 347.5

Било съкровища, богатство или знание — всичко трябва да бъде положено като доброволен принос в нозете на Исус, като дарителят каже, както изрече Давид: “Всичко е от Тебе и от Твоето даваме на Тебе.” ПИП 348.1

Когато Давид почувства, че смъртта му наближава, сърцето му все още бе изпълнено с грижа за Соломон и за Израилевото царство, чийто успех трябваше така пълно да зависи от верността към техния Цар “и... заръча на сина си Соломона, казвайки: “Аз отивам в пътя на целия свят; ти, прочее, се крепи и бъди мъжествен. Пази заръчванията на Господа, твоя Бог, ходи в пътищата Му и пази повеленията Му, заповедите Му, съдбите Му, заявленията Му..., за да успяваш във всичко, каквото правиш и накъдето и да се обръщаш; за да утвърди Господ думата, с която е говорил за мене, като е казал: “Ако внимават чадата ти в пътя си да ходят пред Мене в истина, от цялото си сърце и от цялата си душа, няма да липсва от тебе мъж върху израилевия престол” (3 Царе 2:1-4). ПИП 348.2

“Последните думи” на Давид са записани като песен — една песен на доверие, на възвишен принцип и непомръкваща вяра: ПИП 348.3

“Давид, Есеевият син, рече; ПИП 348.4

мъжът, който бе издигнат нависоко, ПИП 348.5

помазаникът на Бога Яковов ПИП 348.6

и сладкият израилев псалмопевец, рече: ПИП 348.7

‘Духът на Господа говори чрез мене ПИП 348.8

и словото Му дойде на езика ми. ПИП 348.9

Бог израилев рече, ПИП 348.10

Скалата израилева ми говори: ПИП 348.11

“Оня, който владее над човеци, ПИП 348.12

нека бъде праведен, ПИП 348.13

нека бъде един, който владее със страх от Бога; ПИП 348.14

и ще бъде като утринната виделина, ПИП 348.15

когато изгрява слънцето в безоблачна зора ПИП 348.16

като зеле, що никне из земята ПИП 348.17

от сиянието, което блясва след дъжд.”‘ Ако домът ми и да не е такъв пред Бога, ПИП 348.18

пак Той е направил с мене завет вечен, ПИП 348.19

нареден във всичко и твърд; ПИП 348.20

който е всичкото ми спасение ПИП 348.21

и всичкото ми желание” (2 Царе 23:1-5). ПИП 348.22

Голямо бе Давидовото падение, но дълбоко бе покаянието му, гореща бе неговата любов и силна вярата му. Много му бе простено и затова той възлюби силно (Лука 7:48). ПИП 348.23

Давидовите псалми преминават през цялата гама от духовни преживявания — от дълбочините на съзнанието за греха и себеосъждането до най-възвишената вяра и близост с Бога. Историята на живота му говори, че грехът може да донесе само срам и гибел, а Божията любов и милост могат да стигнат до най-големите дълбочини, че вярата ще издигне каещата се душа да участва в осиновението на Божиите чада. От всички уверения, които съдържа Господнето слово, това е едно от най-силните свидетелства за верността, справедливостта и заветната милост на Бога. ПИП 348.24

Човекът “бяга като сянка и не се държи”, а “Словото на нашия Бог ще остане довека”. “Но милостта на Господа е от века и довека върху ония, които Му се боят и правдата Му върху внуците на ония, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват” (Йов 14:2; Исая 40:8; Пс. 103:17,18). ПИП 348.25

“...всичко, що прави Бог, ще бъде вечно” (Екл. 3:14). ПИП 348.26

Славни са обещанията, дадени на Давид и на неговия дом, обещания, които сочат напред към вечните векове и намират съвършеното си изпълнение в Христос. Господ заяви: ПИП 348.27

“Заклел съм се на слугата си Давида. ПИП 348.28

Ръката Ми ще го поддържа ПИП 349.1

и мишцата Ми ще го укрепява. ПИП 349.2

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ПИП 349.3

А верността Ми и милостта ПИП 349.4

Ми ще бъдат с него; ПИП 349.5

И с Моето име ще се издигне рогът му. ПИП 349.6

Тоже ще туря ръката му над морето ПИП 349.7

И десницата му над реките. ПИП 349.8

Той ще извика към Мене: “Отец ми си, ПИП 349.9

Бог мой и спасителната ми канара.” ПИП 349.10

При това Аз ще го поставя ПИП 349.11

в положение на първороден, ПИП 349.12

по-горе от земните царе. ПИП 349.13

Вечно ще пазя милостта Си за него. ПИП 349.14

И заветът Ми ще бъде верен ПИП 349.15

спрямо него” (Пс. 89:3-28). ПИП 349.16

“Също и потомството му ще направя ПИП 349.17

да продължава довека ПИП 349.18

и престолът му като дните на ПИП 349.19

небето” (Пс. 89:29). ПИП 349.20

“Той ще съди справедливо угнетените между людете, ПИП 349.21

ще избави чадата на немотните ПИП 349.22

и ще смаже насилника. ПИП 349.23

Ще Ти се боят, догде трае слънцето ПИП 349.24

и догде съществува луната из родове в родове. ПИП 349.25

. . . . . . . . . . . . . . . . . . ПИП 349.26

В неговите дни ще цъфти праведният ПИП 349.27

и мир ще изобилва, докато трае луната. ПИП 349.28

Той ще владее от море до море ПИП 349.29

и от Ефрат до краищата на земята. ПИП 349.30

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . ПИП 349.31

Името му ще пребъдва довека; ПИП 349.32

името му ще се продължава, докато трае слънцето; ПИП 349.33

и ще се благославят в него човеците; ПИП 349.34

всичките народи ще го облажават” (Пс. 72:4-8,17). ПИП 349.35

“Защото ни се роди Дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му; и името Му ще бъде: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира.” “Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще му даде престола на баща му Давида. Ще царува над Якововия дом довека; и царството му не ще има край” (Исая 9:6; Лука 1:32,33). ПИП 349.36

ЗАБЕЛЕЖКИ ПИП 349.37

1) Макар че го изисква не само справедливостта на Бога, но и Неговата вярност към благодатното Му обещание, голямата милост на Йехова се изразява с думи като тези: “Разкая се Господ, че бе направил човека на земята”, буквално “огорчи се в сърцето Си”. Единият от изразите, разбира се, обяснява другия. Когато четем, че Бог се е разкаял, това е само нашият човешки начин на изразяване, защото, както казва Калвин, “Нищо не става случайно или без да е било предвидено”. Това говори за “скръбта на Божествената любов за човешките грехове”, според думите на Калвин, че “когато ужасните грехове на човеците оскърбяват Бога, това сякаш наранява сърцето Му с извънредно голяма скръб” (Д-р Едерсхайм). ПИП 349.38

2) Адам живя до 242-ата година на Матусал. Матусал живя, докато Сим — синът на Ной, достигна 98-годишна възраст. Сим трябва да е живял 150 години след раждането на Авраам и 50 години след раждането на Исаак. Авраам е бил жив, когато Яков и Исав станали на 20 години, а Исак — когато те станали на 120 години. Така ние виждаме колко пряко знанието за всичко, което Бог е предал на Адам, е можело да се споделя с неговите потомци; Адам го е предал на Матусал, Матусал — на Сим, Сим — на Авраам и Исаак, а тези патриарси — на Яков, бащата на израилевите племена. ПИП 350.1

3) Това чудо имаше значение, което Мойсей разпозна безпогрешно. Змията бе представяна като митично влечуго, поразяващо с дъха и погледа си, или като Урея, Кобра... На короната на всеки фараон тя бе символ на царственост и Божествена сила. Тази змия бе отровна, както личи и от побягването на Мойсей, и от повечето пасажи, в които се среща същата дума “нахаш”, произлизаща от “съскане”. Тя никога не напада, без преди това да надуе шията си и тогава съска; но на паметниците винаги е представена със силно издута шия. Превръщането на жезъла не бе просто чудо, а знамение, което бе едновременно и обещание за победата над царя и над египетските богове, и представяне на тази победа — “Спийкърс коментари”. ПИП 350.2

4) В заповедта за освобождаването на Израил Господ каза на фараона: “Израил Ми е син, първородният Ми... Пусни сина Ми да Ми послужи” (Изх. 4:22,23). Псалмистът ни казва защо Бог избави Израил от Египет: “Така изведе людете Си с веселие, избраните Си — с пеене. Даде им земите на народите; и те усвоиха плода, за който племената бяха се трудили, за да пазят Неговите повеления и да изпълняват законите Му” (Пс. 105:43-45). Оттук научаваме, че евреите не са можели да служат на Бога в Египет. ПИП 350.3

Във Втор. 5:14,15 намираме особено подчертана тази част от четвъртата заповед, която изисква слугата и слугинята да почиват, и на израилтяните се казва да помнят, че са били роби в египетската земя. Господ казва: “...а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог; в него да не вършиш никаква работа ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, ни чужденецът, който е отвътре портите ти, за да си почива слугата ти и слугинята ти, както и ти. И помни, че ти беше роб в египетската земя и че Господ, твоят Бог, те изведе оттам със силна ръка и издигната мишца; затова Господ, твоят Бог, ти заповяда да пазиш съботния ден.” В Изх. 5:5 научаваме, че Мойсей и Аарон са станали причина израилтяните “да оставят определените си работи” (“да си починат от определените си работи” — бел.пр.). ПИП 350.4

От тези факти можем да заключим, че съботата е била едно от нещата, които те не са можели да спазват, служейки на Господа в Египет и когато дойдоха с Божията вест (Изх. 4:29-31), Мойсей и Аарон се опитаха да извършат реформа, която само увеличи потисничеството. Това, че израилтяните бяха освободени, за да могат да съблюдават заповедите на Господа, включително и четвъртата, поставя върху тях допълнително задължение да пазят стриктно съботата наред с всичките заповеди. Така във Втор. 24:17, 18 освобождението им от Египет е цитирано като факт, който ги е поставил под особеното задължение да показват милост към вдовици и сираци: “Да не изкривяваш съдбата на чужденеца, нито на сирачето, и да не вземаш дрехата на вдовицата в залог; но да помниш, че ти си бил роб в Египет и че Господ, твоят Бог, те е избавил оттам, затова Аз ти заповядвам да вършиш това нещо.” ПИП 350.5

5) Ясно е, че язвите са били предназначени да унищожат доверието на египтяните в силата и защитата на техните богове, както се вижда от следните извадки от “Философия на спасителния план”: ПИП 350.6

“Първото чудо, показващо автентичността на Мойсеевата мисия, унищожи змиите, които бяха предмет на поклонение у египтяните; с това то доказа, че техните богове нито можеха да помогнат на народа, нито да спасят себе си.” ПИП 350.7

“Второто чудо бе насочено срещу реката Нил — друг обект, на който отдаваха религиозно почитание. Смятаха тази река за свещена, както индусите смятаха Ганг; и дори рибата във водите й също бе предмет на поклонение. Пиеха водата, покланяйки се с радост, и предполагаха, че във водите има божествена сила, която лекува болести на тялото. Водата на този любим предмет на поклонение бе превърната в кръв и нейните обожествявани риби станаха мърша.” ПИП 350.8

“Третото чудо имаше за цел да постигне същия резултат — да унищожи вярата в реката като предмет на поклонение. Водите на Нил трябваше да произведат множества жаби, които нахлуха по цялата земя и измъчваха народа. Така чрез силата на истинския Бог техният идол бе осквернен и превърнат в източник за оскверняване за своите поклонници.” ПИП 351.1

“Чрез четвъртото чудо от серията постоянно увеличаващи се по сила и жестокост язви въшки нападнаха човеци и животни по цялата земя. “Затова нека да се помни — казва Клайг, — че никой не можеше да пристъпи до египетските олтари, ако има на себе си такава нечистота като тези насекоми, и свещениците, за да се опазят от най-малкия риск да се омърсят, носеха само ленено облекло и бръснеха главите и телата си всеки ден (всеки трети ден — според Херодот). Само така може да се оцени жестокостта на това чудо — като присъда над египетското идолопоклонство. Докато то траеше, не можеше да се извърши никакъв акт на поклонение. Язвата бе така безжалостна, че самите жреци възкликнаха: “Това е Божи пръст!” ПИП 351.2

“Петото чудо бе предназначено да унищожи доверието на народа във Веелзевул — “Рибата-бог”, почитан като защитник от рояците ненаситни насекоми, които обсаждаха земята главно по времето на кучешките дни. Както се вярваше, насекомите се отстраняваха само по волята на този идол. Чудото, извършено сега от Мойсей, показа неспособността на Веелзевул да стори това и накара народа да потърси от другаде спасение от страхотното, измъчващо го нашествие.” ПИП 351.3

“Шестото чудо, което унищожи добитъка, но не и този на израилтяните, имаше за цел да унищожи изцяло системата за обожествяване на животни. Тази система, така унизителна и животинска, бе извратила много умове в Египет. Имаше свещени волове, овни, юници, кози и много други, като всички бяха унищожени чрез действието на израилевия Бог. Така с един акт на сила Йехова показа превъзходството Си и унищожи самото съществуване на египетските идоли животни.” ПИП 351.4

“За особеното предназначение на седмата язва (седмото чудо), казва цитираният по-горе автор, читателят ще получи по-добра представа, като си спомни, че в Египет имаше няколко олтара, върху които се принасяха човешки жертви за омилостивяване на Тифон — “Злото начало”. Тези жертви биваха изгаряни живи и пепелта им събираха специално натоварени свещеници, и я разпръсваха във въздуха. Вярваше се, че по този начин ще се предотврати злото, идващо от всяко място, където е разпръсната частица от тази пепел. По нареждане на Йехова Мойсей взе шепа от пепелта на пещта (която вероятно египтяните по това време често са използвали, за да отблъскват поразяващите ги язви), хвърли я във въздуха, както те бяха свикнали да го правят, и вместо да се предотврати злото, народът на страната бе нападнат от възпаление с гнойни циреи. Нито царят, нито свещениците, нито народът успяха да избегнат това. Така кървавите ритуали на Тифон станаха проклятие за идолопоклонниците и се потвърди върховенството на Йехова, като бе подчертано избавлението на израилтяните.” ПИП 351.5

“Деветото чудо бе насочено срещу поклонението на Серапис, за когото се смяташе, че предпазва страната от скакалци. Когато тези унищожителни насекоми идваха на облаци върху страната и като проклятие затъмняваха небето, те изяждаха плодовете на полето и зеленината на горите. По заповед на Мойсей тези ужасни насекоми дойдоха и бяха премахнати само след изказана от него молитва. Така бе изявена неспособността на Серапис и идолопоклонниците му бяха научени, че е суета да се доверяват на каквато и да е закрила, освен на Йехова — Бога на Израиля.” ПИП 351.6

“Осмото и десетото чудо бяха насочени против поклонението на Изида и Озирис, които заедно с реката Нил заемаха първо място (срещу поклонението на Нил бяха насочени две чудеса и същите две — срещу Изида и Озирис, защото се смятаха за върховни богове. Мнозина поставяха на първо място Нил, като казваха, че той имал сила да напоява Египет независимо от действието на природата) в дългия списък на боговете, на които египтяните се покланяха. ПИП 351.7

Тези идоли първоначално представяха Слънцето и Луната. Вярваше се, че владеят светлината и природните елементи и поклонението на тях под някаква форма властваше у всички древни народи. Чудесата, насочени срещу поклонението на Изида и Озирис, трябва да са впечатлили силно умовете и на израилтяните, и на египтяните. В една страна, където рядко вали дъжд, където атмосферата е винаги спокойна и светлината на небесните тела — непомрачена, какъв ужас представляваше описаната в еврейската история природна стихия по време на дългия период — три дни и три нощи, когато падна гъст мрак като смъртно покривало върху цялата земя! Господ на Силите призова природата, за да провъзгласи, че Той е истински Бог. Богът на Израил потвърди Своето върховенство и приложи силата Си да премахне идолите и идолопоклонството и да освободи Авраамовите потомци от земята на робството им.” ПИП 352.1

“По такъв начин, чрез чудесата Си, Всемогъщият разкри Себе Си като истински Бог. Според могъществото на силата Си използва такива средства, които бяха вярно насочени да унищожат различните форми на идолопоклонство, съществуващи в Египет. Единадесетото и последно чудо бе присъда, която трябваше да покаже на всички умове, че Йехова е Бог, Който извършва съдба над земята.” ПИП 352.2

6) В Бит. 15:13 четем, че Господ каза на Авраам: “Знай, че твоето потомство ще бъде чуждо в чужда земя и ще им бъдат роби; и те ще ги угнетяват четиристотин години.” Изх. 12:40 казва: “А времето, което израилтяните прекараха като пришълци в Египет, беше четиристотин и тридесет години.” Но Павел в Гал. 3:15-17 казва, че от сключването на завета с Авраам до даването на закона при Синай бяха изминали четиристотин и тридесет години. ПИП 352.3

От тези писания следователно не трябва да разбираме, че израилтяните са били в Египет в продължение на четиристотин години. Действителното време, прекарано в Египет, може да е било само около двеста и петдесет години. Библията казва, че “пришелстването на израилевите чада” бе четиристотин и тридесет години. Авраам, Исаак и Яков — предтечите на израилтяните, бяха пришълци в Ханаан. Периодът от четиристотин и тридесет години започва от обещанието, дадено на Авраам, когато той получи заповед да излезе от Ур Халдейски. Четиристотинте години от Бит. 15:13 започват от по-късен период. И забележете, че периодът от четиристотин години не е само времето на пришелстването, но и на угнетяването. Това в съгласие с Писанията трябва да бъде смятано тридесет години по-късно, около времето, когато Исмаил, “роденият по плът гонеше родения по дух” [Исаак] (Гал. 4:29). ПИП 352.4

7) Златното теле бе изображение на свещения бик Апис, на което египтяните се покланяха и с което израилтяните непременно се бяха запознали по време на дългото си пребиваване в Египет. За този бог Апис, за това, което той символизираше, имаме следното изявление: ПИП 352.5

“Апис, бикът, на когото се покланяха древните египтяни, който бе смятан за символ на Озирис, бога на Нил, съпруг на Изида и великото божество на Египет” (Енциклопедия на Чеймбърс). ПИП 352.6

Енциклопедия Британика в статията “Апис” говори следното за гръцките писатели и за йероглифните надписи: “Според този възглед Апис бил въплъщение на Озирис, изобразен като бик.” ПИП 352.7

Тъй като Апис бил смятан за видимо въплъщение на Озирис, ние трябва да научим какво е представлявал Озирис, за да разберем поклонението на телето, извършвано от израилтяните. Отново цитираме Енциклопедия Британика: ПИП 352.8

“Всички тайни на египтяните и цялата им вяра в бъдещото състояние ги привързва към поклонението [на Озирис]. Озирис е идентифициран със Слънцето... Поклонението на Слънцето е примитивна форма на египетска религия, може би и на по-стара от египетската.” ПИП 352.9

“На Озирис се отдаваше служба чрез музика и приношения за мъртвите и всички надписи по гробници, освен тези от по-късния период, сочат направо към него.” “Бикът Апис, който в Египет носи името Нил, Хапи, бе предмет на поклонение в Мемфис... Смяташе се, че Апис е жив символ на Озирис и по този начин той бе свързан със Слънцето и с Нил.” ПИП 352.10

От тези извадки е ясно, че поклонението, което израилтяните отдадоха на златното теле, бе наистина египетска форма на поклонение на Слънцето — тази форма на идолопоклонство, която винаги е била на първо място като антипод на истинското поклонение на Бога. Наистина е многозначително това, че по времето, когато Бог по особен начин се изяви на израилтяните и ги запозна със Своята събота, те трябваше да преживеят падението да се поклонят на Слънцето, чийто главен празник — първият ден на седмицата, винаги бе съперничил по превъзходство над деня, специално определен за поклонение на истинския Бог. ПИП 352.11

Обожествявайки златното теле, израилтяните твърдяха, че се покланят на Бога. Така Аарон, когато освети поклонението на идола, провъзгласи: “Утре ще бъде празник Господу.” Те твърдяха, че се покланят на Бога, както египтяните се покланяха на Озирис под подобието на образа. Но Бог не можеше да приеме службата. Макар че бе извършена в Негово име, божеството Слънце, а не Йехова, бе истинският обект на поклонението им. ПИП 353.1

Поклонението на Апис бе придружено с най-голяма разпуснатост. И докладът на Писанието казва, че поклонението на телето у израилтяните било придружено с цялата безнравственост, обичайна за езическото поклонение. Ние четем: “И на следния ден, като станаха рано, пожертваха всеизгаряне и принесоха примирителни приноси: после людете седнаха да ядат и да пият, и станаха да играят” (Изх. 32:6). Еврейската дума, преведена с глагола “играя”, означава “игра с подскачания, пеене и танцуване”. Този танц, особено сред египтяните, бе чувствен и неблагоприличен. Думата, преведена като “развратиха” в следващия стих, където е казано: “защото се развратиха Твоите люде, които си извел из египетската земя”, е същата, използвана и в Бит. 6:11,12, където четем, че земята била “развратена”: “И земята се разврати пред Бога.” Това обяснява ужасния гняв на Господа и причината, поради която Той пожела да погуби народа веднага. ПИП 353.2

8) Десетте заповеди бяха “заветът”, за който говори Господ, когато предложи на Израил да сключи завет с Него, казвайки: “...ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми...” (Изх. 19:5). Десетте заповеди бяха израз на Божия завет, преди той да бъде сключен с Израил. Те не бяха нещо, с което израилтяните трябваше да се съгласят, а нещо, което Бог им бе заповядал да извършват. Така Десетте заповеди — Божият закон, станаха основа на завета, сключен между Него и Израил. Десетте заповеди с всичките си подробности са “всички тия условия”, за които бе сключен заветът (виж Изх. 24:8). ПИП 353.3

9) Когато се принасяше жертва за грях, било за свещеник или за цялото събрание, кръвта се внасяше в Светая, поръсваше се пред завесата и върху роговете на златния олтар. Тлъстината биваше изгаряна на олтаря за всеизгаряне в двора, но тялото на жертвата биваше изгаряно извън лагера (виж Лев. 4:1-21). ПИП 353.4

Когато обаче жертвата бе за управител или за някой от народа, кръвта не се внасяше в Светая, а месото трябваше да бъде ядено от свещеника, както Господ нареди на Мойсей: “Свещеникът, който го принася за грях, да го яде; на свято място да се яде, в двора на шатъра за срещане” (Лев. 6:26; виж Лев. 4:22-35). ПИП 353.5

10) Това, че нашият Господ Исус Христос извика Мойсей на планината и разговаря с него, е очевидно от следните съображения: ПИП 353.6

Христос е Този, чрез Когото Бог във всички времена се е откривал на човека. “Но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко и ние чрез Него” (1 Кор. 8:6). “Това е оня [Мойсей], който е бил в църквата в пустинята заедно с Ангела, Който му говореше на Синайската планина, както и с бащите ни, който и прие животворни думи да ги предаде на нас” (Деян. 7:38). Този Ангел бе Ангелът на Божието присъствие (Исая 63:9), Ангелът, в Когото бе името на великия Господ (Изх. 23:20-23). Този израз не може да се отнася за никой друг освен за Божия Син. ПИП 353.7

И отново: Христос е наречен Словото Божие — Йоан 1:1-3. Наречен е така, защото Бог във всичките епохи даваше откровенията Си на човека чрез Христос. Неговият Дух вдъхновяваше пророците — 1 Петрово 1:10,11. Той им се разкри като Ангела на Господа, Предводителя на Господнето множество, Архангел Михаил. ПИП 353.8

11) Повдиган е бил, а и сега много се обсъжда въпросът, ако теократичната форма на управление е била добра във времето на Израил, защо да не е добра и за нашето време. Отговорът е лесен: ПИП 353.9

Теокрацията е управление, чиято власт произтича пряко от Бога. Управлението на Израил е било истинска теокрация. Това е било наистина Божие управление. В горящия храст Бог поръча на Мойсей да изведе Неговия народ от Египет. Чрез знамения и многобройни могъщи чудеса Бог избави Израил от Египет и застана начело в пътя му през пустинята, а накрая го заведе в обещаната земя. Там Той го управлява чрез съдии “до пророк Самуил”, на когото Бог говореше още в детството му и чрез когото изявяваше волята Си. В дните на Самуил народът поиска да има цар. Бог допусна това и избра Саул, когото Самуил помаза за цар над Израил. Саул не изпълни Божията воля и отхвърли Господнето слово. Затова Господ го отстрани от царуването и изпрати Самуил да помаже Давид за цар над Израил; а Давидовия трон Бог установи завинаги. Когато Соломон наследи царството от баща си Давид, докладът казва: “Тогава Соломон седна на Господния престол като цар вместо баща си Давида...” (1 Лет. 29:23). Тронът на Давид бе трон на Господа, а Соломон седна на Господния трон като цар над земното Божие царство. Наследяването на трона по линията на Давид стигна до Седекия, който се подчини на вавилонския цар и влезе в тържествен завет с Бога да бъде негов верен съюзник. Но Седекия наруши завета си и тогава Господ му каза: ПИП 354.1

“А ти... скверни княже израилев, чийто ден е настъпил, когато беззаконието е стигнало до края си, така казва Господ Йехова: ‘Снеми митрата и свали короната; тя няма вече да бъде такава, възвиси смирения, а смири възвисения. Аз ще я катурна, катурна, катурна, та и това няма да трае, докле дойде оня, комуто принадлежи; и нему ще я дам’” (Езекиил 21:25-27, виж 17:1-21). ПИП 354.2

Тогава царството бе васално на Вавилон. Когато Вавилон падна и се издигна Мидо-Персия, то бе съборено за първи път. Когато падна Мидо-Персия и се издигна Гърция, бе съборено за втори път. Когато Гръцката империя даде път на Римската, то бе съборено за трети път. И тогава Словото казва: “...та и това няма да трае, докле дойде оня, комуто принадлежи; и нему ще я дам.” Кой е този, който има правото? — “... ще [Го] наречеш Исус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида. Ще царува над Якововия дом довека; и царството Му не ще има край” (Лука 1:31-33). И докато Той бе тук като “оня пророк”, “човек на скърби и навикнал на печал”, в нощта, когато бе предаден, сам заяви: “Моето царство не е от този свят.” Така тронът на Господа бе преместен от този свят и не ще “пребъде повече, докато не дойде Оня, Който има правото”. Тогава то ще бъде дадено на Него. А онова време е краят на този свят и началото на “царството, което ще дойде”. ПИП 354.3

Спасителят каза на дванадесетте апостоли: “Затова, както Моят Отец завещава царство на Мене, а Аз завещавам на вас да ядете и да пиете на трапезата Ми в Моето царство; и ще седнете на престола да съдите дванадесетте израилеви племена” (Лука 22:29-30). От доклада на Матей за Христовото обещание към дванадесетте научаваме кога то ще се сбъдне: “...във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте израилеви племена” (Матей 19:28). В притчата за талантите Христос представи Себе Си чрез образа на благородника, който “отиде в далечна страна да получи за себе си царска власт и да се върне” (Лука 19:12). А Той сам е казал кога ще седне на трона на славата: “А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките святи ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всичките народи” (Матей 25:31,32). ПИП 354.4

Към това време гледа писателят на “Откровение”, когато казва: “Световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос и Той ще царува до вечни векове” (Откр. 11:15). Контекстът ясно показва кога ще стане това: “Народите се разгневиха; но дойде Твоят гняв и времето да се съдят мъртвите и да дадеш наградата на слугите Си пророците и на светиите, и на ония, които се боят от Твоето име, малки и големи, и да погубиш губителите на земята” (Откр. 11:18). Във времето на последния Съд ще бъде дадена награда на праведните и наказание на нечестивите, тогава Христовото царство ще се установи. Когато бъдат унищожени всички, които се противопоставят на величеството на Христос, царството на този свят ще стане царство на нашия Господ и на Неговия Христос. Тогава Христос ще царува като “Цар на царете, Господ на господарите” (Откр. 19:16). “А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светии на Всевишния” и “светиите на Всевишния ще приемат царството и ще владеят царството довека и до вечни векове” (Даниил 7:27,18). ПИП 354.5

Царството на Христос не може да се установи, преди да дойде това време. Неговото царство не е от този свят. Последователите му трябва да смятат себе си като “чужденци и пришълци на земята”. Павел казва: “...нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител — Господа Исуса Христа” (Евр. 11:13; Фил. 3:20). ПИП 355.1

Откакто израилевото царство премина, Бог никога не е упълномощавал с авторитета Си нито човек, нито група хора, които да налагат изпълняването на Неговите закони. “На Мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ” (Римл. 12:19). Гражданските управления трябва да се занимават с отношенията на човека към човека, но не и със задълженията, които произтичат от връзката на човека с Бога. ПИП 355.2

Освен израилевото царство, на земята не е съществувало никое друго управление, в което Бог да ръководи държавните дела чрез вдъхновени от Него мъже. Когато са се старали да образуват управление като това на Израил, хората непременно са се заемали сами да тълкуват и да налагат изпълнението на Божия закон. Присвоявали са си правото на контрол над съвестта и така са отнемали прерогативите на Бога. ПИП 355.3

В Стария завет, макар греховете против Бога да получаваха временни наказания, те се изпълняваха не само с одобрението на Бога, но и под прекия Му контрол и по Неговата заповед. Чародейците трябваше да бъдат предавани на смърт, идолопоклонниците — да бъдат убивани, а богохулството и светотатството бяха наказвани със смърт и биваха изтребвани цели езически народи. Но налагането на тези наказания бе ръководено от Този, Който чете човешките сърца, знае мярката на тяхната вина и се отнася към Своите творения с мъдрост и милост. Когато хора с човешки слабости и страсти се заемат да налагат тези наказания, безспорно се отваря врата за неограничена несправедливост и жестокост. Ще бъдат извършвани най-нечовешки престъпления и всичко това — в святото име на Христос. ПИП 355.4

От израилевите закони, които наказваха престъпленията против Бога, са били извличани аргументи, за да се докаже, че подобни грехове трябва да се наказват и в наше време. Всички преследвачи са ги използвали, за да оправдаят делата си. Принципът, че Бог е предал на човешки авторитет правото да контролира съвестта, е в самата основа на религиозната тирания и преследване. Но всички, твърдящи това, не взимат предвид факта, че живеем в друг завет, при условия напълно различни от ония, в които живееше Израил; че израилевото царство бе символ на Христовото царство, което не ще бъде основано преди второто Му идване, и задълженията, произтичащи от връзката между човека и Бога, не трябва да бъдат регулирани или налагани от човешки авторитет. ПИП 355.5

12) Относно идентифицирането на Самуиловата Рама с Вениаминовата Рама д-р Едерсхайм казва: “Тези две места изглеждат установени: Сауловата резиденция е в Гавая, а той за първи път се срещна със Самуил в Рама. Но ако е така, изглежда невъзможно, имайки предвид 1 Царе 10:2, да се идентифицира Рама на Самуил с Вениаминовата Рама, или да се гледа на нея като на съвременния Неви Самуел, който е на 4 мили северозападно от Ерусалим.” ПИП 355.6