Патриарси И Пророци

ГЛАВА 36 — В ПУСТИНЯТА

Почти четиридесет години израилевите чада се скитаха в неизвестността на пустинята. “Времето — каза Мойсей, — през което пътувахме от Кадис-варни, догде преминахме потока Зарет, беше тридесет и осем години, догде се довърши изсред стана цялото поколение на воюващите мъже, както им се кле Господ. Още Господнята ръка беше против тях, за да ги изтреби изсред стана, догде се довършиха” (Втор. 2:14,15). ПИП 182.2

През тези години на народа бе напомняно постоянно, че се намира под Божествения укор. В бунта при Кадис хората бяха отхвърлили Бога; и Бог ги бе отхвърлил за известно време. Тъй като се показаха неверни към Неговия завет, не трябваше да получат знака на завета — ритуала на обрязването. Желанието им да се върнат в земята на робството бе показало, че са недостойни за свободата и наредбата за Пасхата, установена да възпоменава освобождението от робството, не трябваше да бъде пазена. ПИП 182.3

Но продължаването на службата в скинията свидетелстваше, че Бог не бе отхвърлил напълно народа Си. Неговият промисъл още задоволяваше нуждите му. “...Господ, твоят Бог, те е благословил във всичките дела на ръцете ти — каза Мойсей, повтаряйки историята на скитанията им. — Познал е пътуването ти през тая голяма пустиня. През тия четиридесет години Господ, твоят Бог, е бил с тебе, не си останал лишен от нищо” (Втор. 2:7). А и Левитският химн, записан от Неемия, живо описва Божията грижа за Израил, проявявана дори в тези години на отхвърляне и заточение: “Ти пак в голямото Си милосърдие не ги остави в пустинята; облачният стълб не престана да бъде над тях денем, за да ги води из пътя, нито огненият стълб нощем, за да им свети по пътя, през който трябваше да минат. И Ти им даде благия Си Дух, за да ги вразумява, и не отне манната Си от устата им, и даде им вода, когато бяха жадни. Даже Ти ги храни четиридесет години в пустинята... Дрехите им не овехтяха и нозете им не отекоха” (Неемия 9:19-21). ПИП 182.4

Целта на скитането из пустинята не бе само наказание за бунтовниците и недоволстващите, но и дисциплина за растящото поколение, подготовка за неговото влизане в обещаната земя. Мойсей заяви: “...както човек наказва сина си, така и Господ, твоят Бог, наказва тебе”, “за да те смири и да те изпита, за да узнае що има в сърцето ти, дали ще пазиш заповедите Му или не. И те смири, и като те остави да огладнееш, храни те с манна (която беше храна непозната на тебе и непозната на бащите ти), за да те научи, че човек не живее само с хляб, но че човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста” (Втор. 8:5,2,3). ПИП 182.5

“Намери го в пуста земя. Да! В пуста, дива и виеща, огради го, настави го, опази го като зеницата на окото Си.” “Във всичките им скърби Той скърбеше и ангелът на присъствието Му ги избави; поради любовта Си и поради милосърдието Си Той сам ги изкупи, вдигна ги и носи ги през всичките древни дни” (Втор. 32:10; Исая 63:9). ПИП 182.6

Но докладите за техния скитнически живот описват само бунт против Господа. Въстанието на Корей бе довело до унищожение на 14 000 израилтяни, а имаше и изолирани случаи, които показаха същия дух на предизвикателство към Божествения авторитет. ПИП 183.1

При един случай синът на еврейка и египтянин, човек от смесеното множество, дошло с Израил от Египет, напусна мястото си в стана и идвайки при евреите, започна да твърди, че има право да опъне шатрата си там. Това бе забранено от Божествения закон — потомците на египтянин бяха изключени от събранието до трето поколение. Между него и един израилтянин възникна спор, въпросът бе отнесен пред съдиите и човекът бе осъден като престъпник. ПИП 183.2

Разярен от това решение, той прокле съдията и изгарян от гнева си, похули Божието име. Веднага бе заведен пред Мойсей. Дадена бе заповед: “Който хули баща си или майка си, непременно да се умъртви” (Изх. 21:17), но за такъв случай нямаше наредба. Престъплението бе така ужасно, че се почувства нужда от специално указание от Бога. Човекът бе задържан под стража, докато се получи уверение за Божията воля. Самият Бог произнесе присъдата. Под Божествена заповед богохулникът бе изведен извън лагера и убит с камъни. Свидетелите на неговия грях сложиха ръце върху главата му, като по този начин тържествено засвидетелстваха истинността на обвинението против него. Тогава първи хвърлиха камъни и после народът наоколо се присъедини в изпълнението на присъдата. ПИП 183.3

Този случай бе последван от възвестяването на закон, уреждащ подобни престъпления: “И говори на израилтяните, като речеш: “Който прокълне своя Бог, ще носи греха си. Който похули Господнето име, непременно да се умъртви. Цялото общество да го убие с камъни, бил той чужденец или туземец. Когато похули Господнето име, да се умъртви!” (Лев. 24:15,16). ПИП 183.4

Някои ще се усъмнят в Божията любов и справедливост при налагането на такова жестоко наказание за думи, изговорени в разгорещението от гняв. Но както любовта, така и справедливостта изискват да се покаже, че думите, подтикнати от омраза против Бога, са голям грях. Отплатата, постигнала първия богохулник, послужи като предупреждение за другите, че Божието име трябва да се изговаря с почит. Но ако грехът на този човек се отминеше ненаказан, други щяха да бъдат покварени и щеше да бъде пожертван животът на много хора. ПИП 183.5

Смесеното множество, излязло с израилтяните от Египет, бе източник на постоянни изкушения и тревоги. То твърдеше, че е отхвърлило идолопоклонството, че се покланя на истинския Бог. Но ранното възпитание и подготовка бяха оформили навиците и характера на тези хора и те бяха повече или по-малко покварени от идолопоклонство и от непочтителност към Твореца. Те най-често повдигаха спор и първи се оплакваха, като заквасваха стана със своите езически обичаи и недоволства против Бога. ПИП 183.6

Скоро след връщането в пустинята бе отбелязан един случай за нарушаване на съботата при обстоятелства, които го правеха особено престъпен. Съобщението на Господа, че Той ще остави Израил без наследство, бе възбудило дух на бунт. Един от хората, разгневен от това, че не бе осигурен достъп в Ханаан, и решен да покаже предизвикателство към Божия закон, се осмели открито да престъпи четвъртата заповед, като излезе да събира дърва в събота. По време на пътуването из пустинята паленето на огън в седмия ден бе строго забранено. Забраната нямаше да бъде валидна в Ханаанската земя, където суровият климат щеше често да налага нужда от огън, но в пустинята не бе необходимо да се топлят с огън. Постъпката на този човек бе преднамерено и обмислено нарушение на четвъртата заповед — грях, извършен не от невнимание и незнание, но за предизвикателство. ПИП 183.7

Той бе хванат в самото деяние и доведен пред Мойсей. Вече бе заявено, че нарушаването на съботата трябва да се наказва със смърт, но още не бе открито как трябваше да се налага наказанието. Мойсей докладва случая пред Господа и бе дадено наставлението: “Човекът непременно трябва да се умъртви. Цялото общество да го убие с камъни вън от стана” (Числа 15:35). Греховете богохулство и преднамерено нарушаване на съботата получиха еднакво наказание, те бяха в еднаква степен израз на презрение към Божия авторитет. ПИП 183.8

В наши дни мнозина отхвърлят съботата — знака за сътворението, като еврейска наредба. Твърдят, че ако тя трябва да бъде пазена, нужно е да се наложи и смъртно наказание за нарушаването й. Но ние виждаме, че богохулството получи същото наказание, както нарушаването на съботата. Трябва ли тогава да заключим, че и третата заповед трябва да бъде премахната като валидна единствено за евреите? Но аргументът, извлечен от смъртното наказание, важи за третата, петата и наистина за почти всичките десет заповеди така, както и за четвъртата. Макар че Бог сега може да не наказва веднага престъпването на Неговия закон с временни наказания, Словото заявява, че заплатата на греха е смърт и в окончателното изпълнение на съда ще се открие, че участта на онези, които нарушават Неговите свещени заповеди, е смърт. ПИП 183.9

През всичките четиридесет години в пустинята всяка седмица чудото на манната напомняше на народа за святата задължителност на съботата. Но дори това не доведе до послушание. Макар че не се осмеляваха на открито и дръзко престъпване, както получилото такова значително наказание, мнозина се бяха отпуснали в съблюдаването на четвъртата заповед. Бог заявява чрез пророка Си: “...много оскверниха съботите Ми” (Езекиил 20:13-24) — като една от причините първото поколение да не бъде допуснато в обещаната земя. Но въпреки това и децата им не научиха урока. Пренебрежението им към съботата през 40-те години скитане бе такова, че макар да не им попречи да влязат в Ханаан, Бог заяви, че след установяването им в обещаната земя ще ги разпръсне сред езичниците. ПИП 184.1

От Кадис израилевите чада се бяха върнали в пустинята. И когато периодът на тяхното пустинно скитане беше към края си, отново “цялото общество дойде в Цинската пустиня; и людете останаха в Кадис” (Числа 20:1). ПИП 184.2

Тук Мариам умря и бе погребана. От тържествената сцена на брега на Червеното море, когато Израил излезе с песни и танци да празнува победата на Йехова, до пустинния гроб, поставил край на едно скитане, продължило цял живот — такава бе съдбата на милиони, които със славни надежди излязоха от Египет. Грехът бе отблъснал от устните им чашата на благословението. Щеше ли следващото поколение да си вземе поука? ПИП 184.3

“При всичко това те следваха да съгрешават и не вярваха поради чудесните Му дела... Когато ги умъртвяваше, тогава питаха за Него, та изново търсеха Бога ревностно. И спомниха, че Бог им беше канара и всевишният Бог — техен изкупител” (Пс. 78:32-35). Но не се обърнаха към Бога с искрено намерение. Макар когато бяха угнетявани от враговете си да търсеха помощ от Този, Който единствен можеше да избавя, все пак “сърцето им не беше право пред Него, нито бяха верни на завета Му. Но Той като много милостив прощаваше беззаконието им и не ги погубваше. Да! Много пъти въздържаше гнева Си и не подигаше всичкото Си негодувание. И си спомняше, че бяха плът, вятър, който прехожда и не се връща” (Пс. 78:37-39). ПИП 184.4