Патриарси И Пророци

ГЛАВА 32 — ЗАКОНЪТ И ЗАВЕТИТЕ

При сътворението си Адам и Ева имаха познание за Божия закон. Знаеха какво изисква Бог от тях, предписанията Му бяха записани в сърцата им. Когато човекът падна в престъпление, законът не бе изменен, но бе установена система за възстановяване, за да бъде човекът върнат обратно към послушание. Обещан бе Спасител и бяха установени жертвоприношения, посочващи напред към смъртта на Христос — великата Жертва за греха. Но ако Божият закон никога не бе престъпен, нямаше да има смърт, нито нужда от Спасител. Следователно нямаше да има нужда и от жертви. ПИП 160.2

Адам учеше своите потомци на Божия закон, предаван от баща на син през следващите поколения. Но въпреки милостивия промисъл за изкуплението на човека малцина приемаха този закон и му отдаваха послушание. Чрез престъплението светът стана така нечестив, че бе необходимо да бъде очистен от покварата чрез потоп. Законът бе съхранен от Ной и неговото семейство и Ной поучаваше потомците си на десетте заповеди. Когато хората отново измениха на Бога, Господ избра Авраам, за когото заяви: “...Авраам послуша гласа Ми и опази заръчването Ми, заповедите Ми, повеленията Ми и законите Ми” (Бит. 26:5). На него бе даден ритуалът на обрязването — знак, че които го приемат, са определени за служба на Бога; обет да останат отделени от идолопоклонството и да се подчиняват на Божия закон. Неуспехът на Авраамовите потомци да опазят този обет, както показа склонността им да влизат в бракове с езичници и да приемат техните обичаи, бе причина за престоя и робството им в Египет. Но поради общуването им с идолопоклонници и поради насилственото им подчиняване от египтяните схващанията им за Божеството все повече се покваряваха от отвратителните и жестоки учения на езичеството. Затова като ги изведе от Египет, Господ слезе на Синай, обкръжен от слава и обиколен от Своите ангели, и сред страхотно величие изговори закона Си на всеослушание пред народа. ПИП 160.3

Дори тогава Той не повери Своите заповеди на паметта на народа, който лесно забравяше Неговите изисквания, а ги написа на каменни плочи. Искаше да премахне възможността Израил да смеси езически традиции с Неговите святи заповеди или да приспособи изискванията Му към човешки наредби или обичаи. Но Бог не спря дотук — да им даде заповедите на Декалога. Народът бе показал, че много лесно се отклонява, и за да не остави възможност за изкушение, Бог нареди на Мойсей да напише точно това, което Той заповядва — съдби и закони, даващи и най-малките подробности за Неговите изисквания към народа. Тези указания се отнасяха до задълженията на хората към Бога, до задълженията им един към друг и към чужденците и бяха просто принципите на десетте заповеди, приложени по такъв специален начин, че никой да не може да сгреши. Те бяха предназначени да пазят светостта на написаните върху каменните плочи десет заповеди. ПИП 160.4

Ако човекът бе опазил Божия закон, както бе даден на Адам след грехопадението му, ако Ной и Авраам го бяха опазили, нямаше да бъде нужна наредбата за обрязване. И ако потомците на Авраам бяха опазили завета, символизиран с обрязването, те нямаше да бъдат въвлечени в идолопоклонство, нито пък би било необходимо да понесат живот на робство в Египет. Щяха да опазят Божия закон в умовете си и нямаше да е нужно той да бъде провъзгласен от Синай или да се напише на каменните плочи; и ако човеците бяха изпълнявали принципите на десетте заповеди, не би имало нужда за допълнителните нареждания, дадени на Мойсей. ПИП 161.1

Поверената на Адам жертвена система също бе изопачена от неговите потомци. Предразсъдъци, идолопоклонство, жестокост и разпуснатост поквариха простата и пълна със значение служба, която Бог бе наредил. Чрез дългото общуване с идолопоклонци израилтяните бяха въвели в своето богослужение много езически обичаи; затова на Синай Господ им даде определени наставления относно жертвената система. След като завърши строежът на скинията, Той общуваше с Мойсей от облачния стълб над омилостивилището и му даде пълни наставления за системата на приношения и формите на богослужение, които трябваше да се спазват в светилището. Така на Мойсей бе даден церемониалният закон и той го написа в книга. Но законът с десетте заповеди, изговорен от Синай, бе написан от самия Бог на каменните плочи и се пазеше свято в ковчега. ПИП 161.2

Мнозина се опитват да смесят двете системи, като използват текстове, говорещи, че церемониалният закон премахвал моралния закон; но това е извращение на Писанията. Разграничението между двете системи е широко и ясно. Церемониалната система бе съставена от символи, посочващи Христос, Неговата жертва и свещеничество. Този обреден закон с неговите жертвоприношения и различни наредби трябваше да бъде изпълняван от евреите, докато символът срещне своята същност в смъртта на Христос, Божия агнец, Който взема греха на света. Тогава всички жертвоприношения трябваше да престанат. Това е законът, който Христос “махна го отсред и го прикова на кръста” (Кол. 2:14). Но за закона на десетте заповеди псалмистът заявява: “Господи, Твоето Слово е утвърдено на небето довека” (Пс. 119:89). А сам Христос каза: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона... истина ви казвам — наблягайки на това твърдение, колкото е възможно по-силно — докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докле всичко не се сбъдне” (Матей 5:17,18). Тук Той учи не само какви са изискванията на Божия закон и какви са били те тогава, но и че тези изисквания ще траят, докато небето и земята съществуват. Законът на Бога е толкова неотменим, както и Неговият престол. Бог ще запази изискванията си към човечеството през всичките векове. ПИП 161.3

За провъзгласения от Синай закон Неемия казва: “Ти слезе на Синайската планина, та говори с тях от небето и им даде справедливи съдби и закони на истината, и добри повеления и заповеди” (Неемия 9:13). А Павел, “апостолът на езичниците” заявява: “Законът е свят и заповедта свята, праведна и добра” (Римл. 7:12). Това не може да бъде никой друг закон освен декалогът, защото законът е, който казва: “Не пожелавай”. ПИП 161.4

Макар че смъртта на Спасителя преустанови закона на символите и сенките, тя ни най-малко не премахва задължителността на моралния закон. Напротив, самият факт, че бе необходимо Христос да умре, за да направи омилостивение за престъпването на този закон, доказва, че той е непроменим. ПИП 161.5

Хората, които твърдят, че Христос дойде, за да прекрати действието на Божия закон и да премахне стария завет, говорят за еврейската ера като за време на мрак и представят религията на евреите като състояща се просто от форми и церемонии. Но това е заблуда. На всички страници от свещената история, където са записани Божиите постъпки спрямо Неговия избран народ, се намират горящите дири на великия Аз Съм. Той никога не е давал на човешките синове по-явни изявления на Своята сила и слава, отколкото, когато бе признаван за единствен Управител на Израил и когато даде закона на народа Си. Това бе скиптър, непреминаващ в човешка ръка; и великите действия на невидимия израилев Цар бяха неизразимо величествени и страшни. ПИП 161.6

Във всички тези откровения на Божественото присъствие славата на Бога се изявяваше чрез Христос. Не само при идването на Спасителя, но и през всички векове след грехопадението и обещанието за изкупление “Бог в Христа примиряваше света със Себе Си” (2 Кор. 5:19). Христос бе основата и центърът на жертвената система както в патриархалната, така и в еврейската ера. След греха на нашите първи родители между Бога и човека не е имало пряко общуване. Отец е предал света в ръцете на Христос, Който чрез Своето ходатайствено дело да изкупи човека и да защити авторитета и светостта на Божия закон. Всяко общуване между Небето и падналата раса е ставало чрез Христос. Божият Син бе, който даде на първите ни родители обещанието за изкуплението. Той бе, Който се разкриваше на патриарсите. Адам, Ной, Авраам, Исаак, Яков, Мойсей разбираха евангелието. Те очакваха спасение чрез Заместника и Гаранта на човека. Тези святи мъже от миналото общуваха със Спасителя, Който трябваше да дойде на този свят в човешка плът; а някои от тях и говореха с Христос и с небесните ангели лице с лице. ПИП 162.1

Христос не бе само Водител на евреите в пустинята — Ангелът, в Когото бе името на Йехова и Който, забулен от облачния стълб, вървеше пред множеството — но и Този, Който даде закона на Израил. (Виж в Приложението заб. 10.) Сред страшната слава на Синай Христос обяви в присъствието на народа десетте заповеди на закона на Своя Отец. Той бе, Който даде на Мойсей закона, издълбан на каменните плочи. ПИП 162.2

Христос бе, Който говореше на народа Си чрез пророците. Апостол Петър пише на християнската църква, че пророците “пророкуваха за благодатта, която бе назначена за вас, като издирваха кое или какво време посочваше Христовият Дух, Който беше в тях, когато предизвестяваше Христовите страдания и след това славите” (1 Петр. 1:10,11). Христовият глас е, Който говори и на нас чрез стария завет. “Свидетелството Исусово е Духът на пророчеството” (Откровение 19:20 — ЦП). ПИП 162.3

В своите поучения, когато бе лично сред човеците, Исус насочваше умовете на хората към стария завет. Той каза на евреите: “Вие изследвате Писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот; и те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:39). По това време книгите на Стария завет бяха единствената съществуваща част от Библията. И Божият Син заяви: “Имат Мойсея и пророците; нека слушат тях.” И добави: “Ако не слушат Мойсея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят” (Лука 16:29,31). ПИП 162.4

Христос бе, Който даде церемониалния закон. Даже и след като този закон не трябваше вече да се спазва, Павел го представи на евреите в неговото истинско значение и стойност, показвайки мястото му в изкупителния план и отношението му към Христовото дело; и великият апостол нарича този закон славен, достоен за Божествения си Автор. Тържествената служба в светилището символизираше великите истини, които щяха да бъдат разкривани през следващите поколения. Облакът тамян, издигащ се заедно с молитвите на Израил, представлява Исусовата правда, която единствено може да направи молитвата на грешника приемлива от Бога; окървавената жертва на жертвения олтар свидетелстваше за идещия Изкупител; а от Светая Светих проблясваше видимият знак на Божественото присъствие. По този начин в течение на векове на тъмнина и отстъпничество вярата се запазваше жива в сърцата на хората, докато настана времето за идването на обещания Месия. ПИП 162.5

Исус бе светлината на Своя народ — светлината на света преди още да дойде на земята в човешки образ. Първият лъч светлина, пронизал мрака, в който грехът бе обвил света, излезе от Христос. От Него е идвал и всеки лъч на небесна светлина, който е падал над жителите на земята. В изкупителния план Христос е Алфата и Омегата — Първият и Последният. ПИП 162.6

Откакто Спасителят проля кръвта Си за изкупването на греховете и се възнесе на небето “да се яви... пред Божието лице за нас” (Евреи 9:24), светлина е струяла от Голготския кръст и от святите места на небесното светилище. Но по-ясната светлина, която ни е дадена не трябва да ни кара да презираме дадената в по-ранните времена чрез символите, сочещи към идващия Спасител. Христовото евангелие хвърля светлина върху еврейската религиозна система и придава значение на церемониалния закон. Когато се откриват нови истини и онова, което е било известно от началото, се постави в по-ясна светлина, характерът и целите на Бога се изявяват в Неговите постъпки към избрания Му народ. Всеки допълнителен лъч светлина, който получаваме, ни дава по-ясно разбиране на изкупителния план, представляващ действието на Божествената воля за спасението на човека. Виждаме нова красота и сила в боговдъхновеното Слово и изучаваме страниците му с по-дълбок и по-всепоглъщащ интерес. ПИП 162.7

Мнозина поддържат становището, че Бог е поставил разделяща стена между евреите и външния свят; че Неговата грижа и любов, оттеглени до голяма степен от останалото човечество, са били съсредоточени към Израил. Но Бог нямаше намерение Неговият народ да изгражда стена на разделение между себе си и своите съчовеци. Сърцето на Безпределната Любов милееше за всички жители на земята. Макар че те Го бяха отхвърлили, Той постоянно се стремеше да им се открива и да ги прави участници в Своята любов и благодат. Неговото благословение бе подарено на избрания Му народ, за да може той от своя страна да благославя другите. ПИП 163.1

Бог призова Авраам и му даде благополучие и почест; и верността на патриарха бе светлина за хората от всички страни, в които той пребиваваше. Авраам не се затваряше за хората около него. Той поддържаше приятелски отношения с царете на съседните народи и някои от тях го удостояваха с голямо уважение; а неговата честност и несебелюбие, неговата храброст и благотворителност представяха Божия характер. В Месопотамия, в Ханаан, в Египет и даже на содомските жители небесният Бог бе разкрит чрез Неговия представител. ПИП 163.2

Така на египетския народ и на всички народи, свързани с това мощно царство, Бог изяви Себе Си чрез Йосиф. Защо Господ избра да издигне Йосиф толкова високо сред египтяните? Той можеше да осигури някакъв друг начин, за да постигне целите Си с чадата на Яков; но пожела да направи Йосиф светлина и го постави в палата на царя, за да може небесното осветление да огрее надлъж и шир. Чрез своята мъдрост и справедливост, чрез чистотата и благотворителността в ежедневния си живот, чрез посвещението си на интересите на хората — и то хора от идолопоклонническа нация — Йосиф бе представител на Христос. В лицето на своя благодетел, към когото целият Египет се обръщаше с благодарност и хвала, този езически народ трябваше да види любовта на Своя Творец и Изкупител. Така и в лицето на Мойсей Бог постави светлина край трона на най-великото земно царство, та всички, които пожелаеха, да могат да научат за истинския и живия Бог. И цялата тази светлина бе дадена на египтяните, преди Божията ръка да се протегне над тях за съд. ПИП 163.3

При освобождението на Израил от Египет надлъж и шир бе пръснато познанието за Божията сила. Военолюбивите жители на ерихонската крепост потрепериха. “Като чухме, сърцата ни се стопиха, казва Раав, и в никого не остана вече душа поради вас, защото Господ, вашият Бог, Той е Бог на небето горе и на земята долу” (Исус Навиев 2:11). Векове след Изхода филистимските свещеници напомниха на народа си египетските язви и го предупредиха да не се противопоставя на израилевия Бог. ПИП 163.4

Бог призова Израил и го благослови, и го издигна чрез послушание на Неговия закон не само той да получи Божието благоволение и само той да приеме Божиите благословения, но чрез Израил Бог да се открие на всички земни жители. Тъкмо за изпълнението на тази цел Той заповяда на людете да стоят отделени от съседните идолопоклоннически народи. ПИП 163.5

Идолопоклонството и всички, произлизащи от него грехове, бяха отвратителни на Бога и Той заповяда на народа Си да не се смесва с другите народи да не “върши според делата им” и да забравя Бога. Забрани на евреите да встъпват в брак с идолопоклонници, за да не бъдат сърцата им отклонени от Него. И днес, както и тогава, е необходимо Божият народ да бъде чист, “неопетнен от света”. Божиите люде трябва да се пазят от светския дух, защото той е противоположен на истината и правдата. Но Бог не възнамеряваше народът Му да се затваря в себе си, в някаква изключителна себеправедност, та да не може да влияе на света. ПИП 163.6

Както своя Учител последователите на Христос във всеки век трябваше да бъдат светлината на света. Спасителят каза: “Град, поставен на хълм, не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са вкъщи” — т.е. в света, и добавя: “Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата” (Матей 5:14-16). ПИП 163.7

Тъкмо това правеха и Енох, и Ной, и Авраам, и Йосиф, и Мойсей. Тъкмо това Бог желаеше да прави и Неговият народ, Израил. ПИП 164.1

Но собственото зло сърце на неверие, контролирано от Сатана, накара израилтяните да скрият светлината си вместо да я пръскат сред околните народи; тъкмо този тесногръд дух ги караше или да следват безбожните обичаи на езичниците, или да се затварят в горда изключителност, сякаш Божията любов и грижа е само за тях. ПИП 164.2

Библията представя както два закона — единият непроменим и вечен, а другият спомагателен и временен, така и два завета. Заветът на благодатта бе сключен с човека за първи път в Едем, когато след грехопадането се даде Божествено обещание, че семето на жената ще смаже главата на змията. Този завет предлагаше прощение и подпомагаща Божия благодат за бъдещо послушание чрез вяра в Христос. Той също така обещаваше и вечен живот при условие на вярност спрямо Божия закон. Така патриарсите получаваха надеждата за спасение. ПИП 164.3

Същият този завет бе подновен с Авраам в обещанието: “В твоето потомство ще се благословят всичките народи на земята...” (Бит. 22:18). Обещанието сочеше към Христос. Така го разбираше и Авраам (виж Галатяни 3:8,16) и се уповаваше на Христос за прощението на греховете. Точно тази вяра му се счете за праведност. Заветът с Авраам също поддържаше и защитаваше авторитета на Божия закон. Бог се яви на Авраам и каза: “Аз съм всемогъщият; ходи пред Мене и бъди непорочен” (Битие 17:1). Свидетелството на Бога за Неговия верен служител бе: “Авраам послуша гласа Ми и опази заръчването Ми, заповедите Ми, повеленията Ми и законите Ми.” И Господ му заяви: “И ще утвърдя завета Си между Мене и тебе и потомците ти след тебе през всичките им поколения за вечен завет, че ще бъда Бог на тебе и на потомството ти след тебе” (Битие 26:5; 17:7). ПИП 164.4

Макар този завет да бе направен с Адам и подновен с Авраам, той не можеше да бъде утвърден до смъртта на Христос. Заветът съществуваше чрез Божието обещание, от времето, когато се даде първото обещание за изкупление; приемаше се чрез вяра; но откакто бе установен чрез Христос, бе наречен нов завет. Божият закон бе основата на този завет, който бе просто ред за довеждането на хората в хармония с Божествената воля, поставяйки ги там, където те биха могли да бъдат послушни на Божия закон. ПИП 164.5

Друг договор — наречен в Писанието “старият” завет — бе сключен между Бога и Израил на Синай и тогава бе приложен чрез кръвта на една жертва. Авраамовият завет бе потвърден с кръвта на Христос и бе наречен “вторият” или “новият” завет, защото кръвта, чрез която бе запечатан, трябваше да се пролее след кръвта на първия завет. Че Новият завет бе валиден в дните на Авраам, е очевидно от факта, че тогава той бе определен както чрез обещания, така и чрез клетва на Бога — “две неизменими неща, в които не е възможно за Бога да лъже” (Евреи 6:18; Изход 24:7). ПИП 164.6

Но ако Авраамовият завет съдържаше обещанието за изкуплението, тогава защо бе нужно да се прави друг завет на Синай — в робството си хората до голяма степен бяха загубили познанието за Бога и за принципите на Авраамовия завет. При избавлението от Египет Бог поиска да им разкрие Своята мощ и милост, за да Го заобичат и да Му се доверят. Той ги доведе при Червеното море — където, подгонени от египтяните, бягството им изглеждаше невъзможно — за да могат да осъзнаят своята пълна безпомощност, своята нужда от Божествена помощ; и тогава издейства тяхното избавление. По този начин те бяха изпълнени с любов и благодарност към Бога и с доверие в Неговата сила да им помага. Той ги бе привързал към Себе Си като техен избавител от временното робство. ПИП 164.7

Но в умовете им трябваше да се запечата една много по-голяма истина. Живеещи сред идолопоклонство и поквара, те нямаха истинско понятие за светостта на Бога и за извънредно голямата греховност на собствените си сърца, за своята съвършена неспособност да отдават послушание на Божия закон и за нуждата си от Спасител. Всичко това те трябваше да научат. ПИП 164.8

Бог ги доведе при Синай; изяви силата Си; даде им закона Си с обещанието за големи благословения при условие на послушание: “...ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то... ще Ми бъдете царство свещеници и свят народ” (Изход 19:5,6). Людете не осъзнаваха греховността на собствените си сърца и че без Христос е невъзможно да пазят Божия закон; затова с радост влязоха в завет с Бога. Чувствайки, че са в състояние да установят своя собствена правда, те заявиха: “Всичко, каквото е казал Господ, ще вършим и ще бъдем послушни” (Изход 24:7). Бяха свидетели на страшното величие, с което бе провъзгласен Божият закон, и бяха треперили от страх пред планината; но само няколко седмици изминаха и нарушиха завета си с Бога, и се поклониха на направен образ. Те не можеха да се надяват на Божията благодат чрез един завет, който бяха нарушили. И сега, виждайки своята греховност и нужда от прощение, бяха доведени до там, че да почувстват нуждата си от Спасителя, разкрит в Авраамовия завет и представен сянково в жертвоприношенията. Сега чрез вяра и любов те бяха привързани към Бога като към техен избавител от робството на греха. Сега бяха подготвени да оценят благословенията на новия завет. ПИП 164.9

Условията на “стария” завет бяха “слушай и живей”: “...ако човек прави това, ще живее” (Езекиил 20:11, Левит 18:5), но “проклет, който не потвърждава думите на тоя закон, като ги изпълнява” (Втор. 27:26). “Новият завет” бе установен на “по-добри обещания” — обещанието за прощението на греховете и за Божията благодат, която подновява сърцето и го довежда в хармония с принципите на Божия закон. “Но ето завета, който ще направя с израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им... ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече” (Еремия 31:33,34). ПИП 165.1

Същият закон, който бе издълбан на каменните плочи, бива записан от Святия Дух на плочите на сърцето. Вместо да тръгнем да установяваме своя собствена правда, ние приемаме Христовата правда. Неговата кръв изкупва нашите грехове. Неговото послушание бива прието за нас. Тогава подновеното от Святия Дух сърце ще принася “плодовете на духа”. Чрез благодатта на Христос ние ще живеем в послушание на Божия закон, написан в сърцата ни. Имайки Христовия дух, ние ще ходим така, както Той е ходил. Чрез пророка той заявява за Себе Си: “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът ти е дълбоко в сърцето Ми” (Пс. 40:8). А когато беше между човеците, Той каза: “Не Ме е оставил Отец самичък, защото Аз правя всякога онова, което е Нему угодно” (Йоан 8:29 — ЦП). ПИП 165.2

Апостол Павел ясно представя това отношение между вярата и закона в Новия завет. Той казва: “...оправдани чрез вяра имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос.” “Тогава чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона!” “Понеже това, което бе невъзможно за закона поради туй, че бе отслабнал чрез плътта — апостолът не можеше да оправдае човека, защото в греховното си естество той не можеше да спазва закона, — Бог..., като изпрати Сина Си в плът, подобна на греховна плът, и в жертва за грях, и осъди греха в плътта, за да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим не по плът, но по дух” (Римляни 5:1; 3:31; 8:3,4). ПИП 165.3

Божието дело е същото във всички времена, макар да има различни степени на развитие и различни изявления на Божията сила за посрещане на човешките нужди в различните векове. Започвайки с първото евангелско обещание и минавайки през патриархалната и еврейската ера, а дори и до днес, ние виждаме постепенно разкриване на Божиите намерения в плана на изкуплението. Спасителят, символизиран в обредите и в церемониите на еврейския закон, е съвсем същият, открит и в евангелието. Облаците, които обвиваха Божествения Му образ, са се премахнали; мъглите и сенките са изчезнали; и Исус, Изкупителят на света, стои открит. Този, Който прогласи закона от Синай и връчи на Мойсей заповедите на обредния закон, е същият, Който изговори проповедта на планината. Великите принципи на любовта към Бога, които Бог изложи като основа на закона и пророците, са само едно повторение на онова, което бе говорил чрез Мойсей на еврейския народ: “Слушай Израилю, Йехова, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила” “...да обичаш ближния си както себе си” (Втор. 6:4,5; Левит 19:18). Учителят е един и в двата завета. Божиите изисквания са едни и същи. Принципите на Божието управление са едни и същи. Защото всички произлизаме от Онзи, “у когото няма изменение или сянка от промяна” (Яков 1:17). ПИП 165.4