Мисли От Планината На Благословението
„А КОГА СЕ МОЛИТЕ, НЕ ГОВОРЕТЕ ИЗЛИШНО КАТО ЕЗИЧНИЦИТЕ”
Езичниците гледаха на молитвите си като на някаква заслуга, която сама по себе си опрощаваше греха. Затова и колкото по-дълга биваше молитвата, толкова по-голяма — и заслугата. Щом можеха да стават святи чрез своите собствени усилия, тогава те имаха в себе си нещо, на което можеха да се радват и за което да бъдат горди. Това схващане за молитвата произлизаше от принципа за самоспасението, който лежи в основата на всички фалшиви религиозни системи. Фарисеите бяха възприели този езически начин на молене и той и днес още се среща между много от тъй наречените християни. Повторението на установени обичайни фрази, без сърцето да копнее за Бога — не е нищо, освен „излишното” многословие на езичниците. MПБ 80.2
Молитвата не е умилостивение за греха; тя не крие в себе си никаква сила, никаква заслуга. Всички красиви думи, с които можем да си послужим при нея, не могат да се сравнят по стойност с едно-едничко свято желание. Най- красноречивите молитви са само празни думи, ако те не изразяват чувствата на сърцето. Но молитвата, която изхожда от едно искрено сърце и изразява искрения копнеж на душата — тъй, както един земен приятел моли другаря си за нещо, сигурен, че ще го получи — това е молитвата на вярата. Бог не желае нашите церемониални комплименти; но викът на съкрушеното, смирено от съзнанието за греха и слабостта си сърце, намира пътя към най-милостивия Баща. MПБ 80.3