Великата Борба Между Христа И Сатана

Епизод 10—Напредъкътъ на реформацията въ Германия.

Мистериозното изчезване на Лютера изуми цѣла Германия. Отвсякъде се интересуваха за него. Всевъзможни слухове се разпространяваха и мнозина мисслѣxa, че той е убитъ. Голѣма скръбь владѣеше не само между добритѣ му приятели, но и между хиляди други, които не бѣха взели открито становище спрямо реформацията. Най-търѫествени заклинания се чуваха за отмъщение поради смъртьта му. BC 147.1

Римскитѣ водители съ ужасъ виждаха, до каква висота бѣ нарастнала умразата срещу тѣхъ. Макаръ отначало да тържествуваха за предполагаемата смърть на Лютера, тѣ скоро пожелаха да се скриятъ отъ народната мъсть. Враговѣте не бѣха тъй много обезпокоявани и отъ най-смѣлитѣ Лютерови книги, когато той бѣше между тѣхъ, както сега, при неговото изчезване. Онѣзи, които въ яростьта си бѣха поискали кръвьта на смѣлия реформаторъ, сега бѣха обхванати отъ страхъ, задето той е вече жертва. “Единственото срѣдство, което ни остава, за да се спасимъ, казваше единъ. това е да запалимъ факли и да търсимъ Лютера по цѣлия свѣтъ, за да го върнемъ на народа, който копнѣе за него”. (D’Aubigne, b. 9, ch. 1.) Императорскиятъ едиктъ изглеждаше безсиленъ. Папскитѣ представители негодуваха, когато виждаха, че народътъ обръщаше много по-малко внимание на този едиктъ, отколкото на участьта на Лютера. BC 147.2

Новината, че Лютеръ, макаръ и затворникъ, бѣше на сигурность, успокои народнитѣ страхове, а сѫщевременно възпламени още по-голѣмъ ентусиазъмъ въ негова полза. Писанията му се четѣха съ по-голѣмо усърдие, отколкото когато и да е по-рано. Голѣми множества се присъединиха къмъ дѣлото на героичния мѫжъ, който бѣше подърѫалъ правата на словото Божие при толкова трагични обстоятелства. Реформацията печѣлеше отъ день въ день нови сили. Семето, което Лютеръ бѣ хвърлилъ, никнѣше навсѣкѫде. Неговото отсѫтствие бѣ направило това, което присѫтствието му не би могло да извърши. Неговитѣ съработници чувству ваха една по-голѣма отговорность сега, когато тѣхниятъ води тель имъ бѣше отнетъ. Обхванати отъ вѣpa и новъ жаръ, тѣ положиха всички усилия, щото дѣлото, така благородно започнато, да не бѫде спъвано. BC 147.3

Обаче и сатана не стоеше въ бездействие. Сега той опита онова, което е правилъ при всѣко реформаторско дѣлo — да измами и погуби народа, като на мѣстото на истинското дѣло постави едно фалшиво негово подобие. Сѫщо както въ първия вѣкъ въ черквата имаше фалшиви християни, и въ шестнадесетия вѣкъ той издигна лъжливи пророци. BC 148.1

Нѣкои мѫже, дълбоко обхванати отъ въздействието въ религиозния свѣтъ, си въобразяваха, че сѫ получили особени откровения отъ Небето, че сѫ избрани отъ Бога да доизкаратъ до край дѣлото на реформацията, започната чрезъ Лютера. Въ действителность тѣ рушаха това, което реформаторътъ бѣше съградилъ. Tѣ отхвърляха великия принципъ, който бѣ основата на реформацията, словото Божие, единственото правило за вѣpa и животъ, и на мѣстото на този непогрѣшимъ водитель поставиха промѣнливото, несигурно становище на собственитѣ си чувства и впечатления. Чрезъ това се отстраняваше голѣмиятъ пробенъ камъкъ на заблуждение и измама, и по този начинъ се отваряше пѫтя на сатана, за да управлява духоветѣ, както му е угодно. BC 148.2

Единъ отъ тѣзи пророци претендираше, че получавалъ наставленията си отъ ангелъ Гавраилъ. Единъ студентъ, който се присъедини къмъ него, напусна своитѣ занятия, заявявайки, че самиятъ Богъ го е надарилъ съ мѫдрость да тълкува словото Му. И други, които по природа бѣxa наклонни къмъ фанатизъмъ, се присъединиха къмъ тѣxъ. Действието на тѣзи ентусиазирани хора причини не малко възбуждение. Проповѣдьта на Лютера бѣ направила навсѣкѫде да се чувствува нуждата отъ реформа, и ето, сега нѣколко почтени души бѣxa съблазнени отъ твърденията на новитѣ пророци. BC 148.3

Водителитѣ на това движение се отправиха за Витенбергъ, за да представятъ своето учение на Меланхтона и неговитѣ колеги. “Ние сме изпратени отъ Бога да учимъ народа”, казваха тѣ. “Ние имаме съ Спасителя интимни разговори ; ние знаемъ нѣщата, които ще дойдатъ; съ една дума, ние сме апостоли и пророци, и затова се отнасяме къмъ Д-ръ Лютера”. (D’Aubigne, b. 9, ch. 7.) BC 148.4

Реформаторитѣ бѣxa очудени и забъркани. Въ всичко това имаше нѣщo, което тѣ никога не бѣxa срѣщали, и не знаеха, какво да предприематъ. “Има, казваше Меланхтонъ, необикновени духове въ тѣзи хора ; но какви духове ? . . . Отъ една страна, нека се пазимъ, да не оскърбимъ Светия Духъ, но отъ друга, да не бѫдемъ пъкъ отклонени отъ са-танинския духъ”. (D’Aubigne, b. 9, ch. 7.) BC 148.5

Плодоветѣ на новото учение много скоро се откриха. Започваха да небрежатъ Свещенитѣ Писания, а даже и напълно да ги отхвърлятъ. Въ училищата се яви смущение. Студентитѣ, презирайки всѣкакъвъ редъ, изоставяха своитѣ занятия и напускаха университета. Хората, които се мислѣxa за призвани да оживятъ и рѫководятъ дѣлото на реформацията, въ сѫщность я доведоха до прага на разорението. Римокатолицитѣ-паписти отново си възвърнаха предишната смѣлость и викаха тържествующи : “Още едно усилие, и всичко ще бѫде спечелено!” (D’Aubigne, b. 9, ch. 7.) BC 149.1

Отъ своето скривалище въ Вартбургъ Лютеръ, научавайки това, което ставаше, каза съ безпокойство: “Винаги очаквахъ това, че сатана ще ни изпрати тази язва”. Той разбра истинския характеръ на тѣзи самозвани пророци и видѣ опасностьта, която застрашаваше дѣлото на истината. Опозицията на папа и императоръ не му бѣха причинили толкова грижи. Отъ сѫщинскитѣ редове на реформацията излизаха тѣзи лоши неприятели. Истини, които бѣxa донесли радость и утешение, бѣxa сега употрѣбени за създаване на препирни и за да предизвикатъ смутъ въ църквата. BC 149.2

Въ дѣлото на реформацията Лютеръ бѣ тласнатъ отъ Божия Духъ по-далечъ, отколкото самъ той бѣ предвидълъ. Той не бѣ мислилъ да заема такава позиция, на каквато бѣшe дошелъ, нито пъкъ да въвежда толкова крайни реформи. Той бѣше само инструментъ въ рѫката на всемогѫщия Богъ, и често трепереше за резултатитѣ на своето дѣло. “Ако знаехъ, казваше той, че моето учение вреди даже на единъ единственъ човѣкъ, колкото и незначителенъ да е той (това, което не може да бѫде, понеже то е сѫщинското евангелие), бихъ билъ съгласенъ по-скоро да умра десеть пѫти, отколкото да не се откажа отъ него”. (D’ Aubigne, b. 9, ch. 7.) BC 149.3

А сега самиятъ Витенбергъ, самиятъ центъръ на ре-формацията, падаше бързо подъ властьта на фанатизма и безредието. Това ужасно състояние бѣ причинено не чрезъ Лютеровитѣ учения, обаче враговетѣ му изъ цѣла Германия хвърлиха вината върху него. Въ своето огорчение той се питаше понякога: “Може ли такъвъ да бѫде краятъ на великото реформационно дѣло?” И пакъ, следъ като се молѣшe усърдно на Бога, миръ обладаваше сърдцето му: “Дѣлото е Твое, а не мое, казваше той на Бога, и Ти нѣма да позволишъ фанатизъмъ и суевѣрие да го погубятъ”. Мисъльта, да остане отдалеченъ отъ борбата въ такава криза, му стана непоносима. Той се реши да се върне въ Витенбергъ. BC 149.4

Това бѣ опасно пѫтуване. Той бѣ подъ проклятието на империята ; неприятелитѣ му имаха право да го убиятъ, неговитѣ приятели не трѣбваше нито да го придружаватъ, нито да го покровителствуватъ. Императорското управление вземаше най-строги мѣрки срещу неговитѣ привърѫеници. Но той видѣ, че дѣлото на евангелието бѣше въ опасность, и въ името на Бога тръгна на пѫть, за да отиде и да защищава истината. BC 149.5

Въ едно писмо до курфюрста, следъ като съобщаваше за намѣрението си да напусне Вартбургъ, Лютеръ бѣ при бавилъ : “Трѣбва Ваше Височество да знае, че азъ се връщамъ въ Витенбергъ подъ едно покровителство, по-мощно отъ това на единъ курфюрстъ. Азъ не мисля никакъ да се възползвамъ отъ Вашата закрила ; по-скоро азъ самъ бихъ покровителствувалъ Васъ. Ако знаехъ, че Ваше Височество желае или може да ме запази, азъ не бихъ дошелъ въ Витенбергъ. Нѣма сабя, която може да помогне на това дѣло. Богъ самъ трѣбва да извърши всичко, безъ помощь или човѣшко съдействие. Онзи, който има най-голема вѣра, той е най-способенъ да покровителствува”. (D’ Aubigne b. 9, ch. 8.) BC 150.1

Въ едно второ писмо, написано по пѫтя, Лютеръ заявява : “Азъ съмъ готовъ да понеса неодобрението на Ваше Височество и гнѣва на цѣлия свѣтъ. Жителитѣ на Витенбергъ не сѫ ли мои овци? Нали Богъ ми ги повѣри? И не трѣбва ли азъ, ако е потрѣбно, да се изложа на смърть за тѣхъ? Освенъ това азъ се боя, да не би да избухне въ Германия голѣма революция, чрезъ която Богъ да накаже нашия народъ”. BC 150.2

Той започна дѣлото си съ голѣма внимателность и смирение, но твърдо и решително. “Съ словото Божие”, казваше той, “ние трѣбва да победимъ, чрезъ него да повалимъ и разрушимъ онова, което е било издигнато съ насилие. Азъ не желая да употрѣбя сила срещу суѣвернитѣ и безверните. . . Никой не трѣбва да бѫде принуждаванъ насилствено. Свободата е есенцията на вѣрата”. (D’ Aubigne, b. 9, ch. 8.) Скоро изъ Витенбергъ се разчу, че Лютеръ се е върналъ и че ще проповѣдва. Народътъ се тълпѣше отъ всички направления и черквата бѣ препълнена. Той се качи на амвона и поучаваше, предупреждаваше, изобличаваше съ голѣма мѫдрость и благость. Говорейки за тѣзи, които се бѣха отдали на насилнически действия, за да отмѣнятъ литургията, той каза: BC 150.3

“Литургията е лошо нѣщо; Богъ е противъ нея; тя трѣбва да бѫде отмѣнена ; и азъ бихъ желалъ по цѣлия свѣтъ тя да бѫде замѣстена отъ евангелската тайна вечеря. Но нека никой не бѫде изтръгнатъ отъ нея насилствено. Ние трѣбва да оставимъ тази работа въ Божии рѫце. Неговото слово е, което трѣбва да действува, а не ние. — И защо? — ще кажете вие. — Защото азъ не държа човѣш- китѣ сърдца въ моя рѫка, както грънчарьтъ държи глината въ своята. Ние имаме право да говоримъ; но ние нѣмаме право да действуваме. Нека проповѣдваме: останалото принадлежи на Бога. Ако азъ употрѣбя насилие, какво ще добия? — Лицѣмерие, формалности, подражание, човѣшки наредби ... Но тогазъ нѣма да има нито сърдечна искреность, нито вѣра, нито любовь. А ако въ едно дѣло липсватъ тѣзи три нѣща, тогава въ него липсва всичко, и азъ не давамъ две пари за такъвъ резултатъ . . . Чрезъ словото Си Богъ извършва много повече, отколкото вие, азъ и цѣлиятъ свѣтъ съ общи усилия. Богъ завладява сърдцето, а прев-зето ли е еднажъ сърдцето, всичко е спечелено . . . BC 150.4

“Азъ искамъ да проповѣдвамъ, искамъ да говоря, да пиша ; но не искамъ да принуждавамъ никого, защото вѣрата е доброволно нѣщо. Гледайте моя примѣръ ! Азъ се противопоставихъ на папата, индулгенциитѣ и папиститѣ, но безъ насилие, безъ шумъ. Азъ издигнахъ словото Божие. проповѣдвахъ, писахъ ; но не извършихъ друго. И ето, докато азъ спѣхъ,... това слово, което бѣхъ проповѣдвалъ, събори папизма, и то така, както никой принцъ или императоръ не би му навредилъ. Азъ не направихъ нищо : словото извърши всичко. Ако бихъ поискалъ да употрѣбя насилие, може би цѣла Германия щѣше да бѫде потопена въ кръвь, но какъвъ щѣше да бѫде тогава резултатътъ ? — Гибель и отчаяние за душа и за тѣло. Прочее, азъ стояхъ миренъ и оставихъ словото Божие само да обикаля свѣта”. (D’Aubigne, b. 9, ch. 8.) BC 151.1

День следъ день, въ продължение на цѣла седмица, Лютеръ проповѣдва на ревностнитѣ тълпи. Словото Божие унищожи обаянието отъ фанатизма. Силата на евангелието отново повърна заблудилия се народъ въ пѫтя на истината. BC 151.2

Лютеръ не желаеше да влиза въ борба съ фанатицитѣ, автори на всичкото зло. Той ги знаеше, че сѫ хора съ слабо разсѫждение, съ недисциплинирани страсти. Като се наричаха, че сѫ осветени свише, тѣ не можеха да понесатъ и най-малкото противоречие или даже най-любезното изобличение или съветъ. Присвоявайки си върховенъ авторитетъ, тѣ изискваха, тѣхнитѣ претенции да бѫдатъ приемани безъ изпить. Но тъй като тѣ изискваха отъ Лютера среща, той се съгласи, и успѣ да открие тѣхнитѣ сѫщински претенции, вследствие на което измамницитѣ веднаха напуснаха Витенбергъ. BC 151.3

Фанатизмътъ бѣ спрѣнъ за известно време; но нѣколко години по-късно той избухна съ по-голѣмо буйство и съ по-ужасни резултати. Лютеръ, говорейки за водителите на това движение, се изразява така : “За тѣхъ Свещените Писания сѫ само мъртва буква, и всичкитѣ викатъ: Духътъ ! Духътъ ! Но бѫдете увѣрени, азъ нѣма да ги по- следвамъ тамъ, кѫдето тѣхниятъ духъ ги води ! Дано Богъ, въ Своето милосърдие, ме предпази отъ такава църква, кѫдето всичкитѣ сѫ само светии. Азъ искамъ да остана тамъ, кѫдето има смирени, слаби, болни, които познаватъ и чувствуватъ своя грѣхъ, които въздишатъ и молятъ непрестанно Бога, да имъ даде утешение и помощь”. (D’Aubigne, b. 10, ch. 10.) BC 151.4

Томасъ Мюнцеръ, най-активниятъ фанатикъ, бѣ човѣкъ съ забележителни способности. Мждро употрѣбени, тия последнитѣ биха го приспособили да върши добро; но той не бѣ научилъ основнитѣ принципи на религията. “Той бѣ завладѣнъ отъ копнежъ да реформира свѣта, а забравяше, като всички ентусиазисти, че реформирането трѣбва да почне отъ самия него”. (D’Aubigne, b. 10, ch. 10.) Той бѣше амбициозенъ да спечели авторитетъ и влияние, и въ този си стремежъ не искаше да отстѫпи никому, па било то и на Лютера. Той заявяваше, че реформаторитѣ, издигайки авторитета на словото Божие надъ този на папата, промѣняваха само формата на папството. Той претендираше, че билъ натоваренъ отъ Бога да въведе истинска реформа. “Този, който притежава този духъ, — казваше той, — има истинска вѣpa, макаръ никога презъ живота си да не е видѣлъ Писанието.” (D’Aubigne, b. 10, ch. 10.) BC 152.1

Тѣзи учители-фанатици се отдаваха на своитѣ впечатления, считайки всички свои мисли като гласъ Божий. Така тѣ отидоха до голѣми крайности. Нѣкои даже изгаряха Библиитѣ си, казвайки : “Буквата убива, а духътъ оживотворява”. Ученията на Мюнцера удовлетворяваха ония, които искаха чудеса, като въ сѫщото време ласкаеха и гордостьта имъ, поставяйки действително човѣшки идеи и мнения надъ Божието слово. Хиляди лица приемаха неговитѣ учения. Скоро той осѫди всѣки редъ въ публичното богослужение и заяви, че да се покорява човѣкъ на принципи, би било сѫщото, да се опитва да служи на Бога и на Ваала. BC 152.2

Умоветѣ на хората, като бѣxa почнали вече да се от-търсватъ отъ папското иго, започнаха да не търпятъ и контрола отъ гражданската власть. Революционнитѣ учения на Мюнцера, които се представяха като идващи отъ Бога, ги доведоха до пренебрегване на всѣки видъ контролъ и отпущане юздитѣ на предразсѫдъци и страсти. Въ резултатъ последваха ужасни сцени на метежи и насилия : германскитѣ полета се потопиха въ кръвь. BC 152.3

Душевната агония, която Лютеръ бѣ прекаралъ нѣкога въ Ерфуртъ, сега го обхвана съ двойна мощь, поради тежкитѣ резултати отъ фанатизма, които се приписваха на реформацията. Князетѣ отъ римска страна заявяваха — и много хора бѣxa няклонни да имъ вѣрватъ, — че тази революция бѣ като плодъ отъ ученията на Лютера. Макаръ това обви- нение да не бѣшe основателно, все пакъ то причини голѣми страдания на реформатора. Дѣлото на истината да се счита за най-доленъ фанатизъмъ — о, това изглеждаше повече, отколкото той би могълъ да понесе. Отъ друга страна и водителитѣ на новото движение мразѣха Лютера, понеже той, освенъ дето се бѣ противопоставилъ на учението имъ и бѣ отрекълъ претенциитѣ имъ за божествено внушение, но ги бѣ обявилъ и за бунтовници противъ гражданския авторитетъ. За отплата тѣ го обявиха като подълъ подстрекатель. Изглеждаше, че реформаторътъ си бѣ навлѣкълъ умразата както на князетѣ, тъй и на народа. BC 152.4

Папиститѣ съ радость очакваха скорошното проваляне на реформацията и приписваха на Лютера дори такива грѣшки, които той най-усърдно се стараеше да поправи. Фанатичната партия, претендирайки, че била несправедливо третирана, ycпѣ да спечели симпатиитѣ на голѣмо число хора ; и, както често пѫти става съ тѣзи, които взематъ погрѣшната страна, започнаха да ги считатъ като мѫченици. Така тѣзи, които бѣxa застанали енергично противъ реформацията, се съжаляваха и възхваляваха като жертви на жестокость и подтисничество. Това бѣ сатанинско дѣло, поощрявано отъ сѫщия духъ на бунтовничество, който бѣ откритъ най-първо на небето. BC 153.1

Сатана винаги се опитва да измами човѣцитѣ и да ги доведе до тамъ, че да наричатъ гpѣxa правда, а правдата грѣхъ. Колко успѣшно е било неговото дѣло ! Колко често върху вѣрни Божии раби сѫ били хвърляни упрѣци и укори, понеже тѣ безстрашно сѫ се застѫпвали за защита на истината ! Агентитѣ на сатана отиватъ възхвалявани, ласкани и дори гледани като мѫченици, когато онѣзи, които би требвало да бѫдатъ почитани и подкрепяни поради вѣрностьта си къмъ Бога, сѫ оставяни сами, подъ подозрение и недовѣрие. BC 153.2

Фалшивата свѣтость и мнимото освещение продължаватъ и досега своето дѣло на измама. Подъ различни форми тѣ откриватъ сѫщия духъ, както въ Лютерови дни. Tѣ отклоняватъ вниманието на чoвѣкa отъ Свещенитѣ Писания и го тласкатъ да следва по-скро собственитѣ си чувства и впечатления, отколкото да се покорява на Божия законъ. Това е едно отъ най-успѣшнитѣ сатанински срѣдства, съ което той позори пѫтя на истината. BC 153.3

Безстрашно защищаваше Лютеръ евангелието срещу всички атаки, идващи отвсѣкѫде. Въ всички тия борби Божието слово се показа като мощно орѫжие. Съ това орѫжие той воюваше противъ насилието на папата и схоластичната философия, пакъ благодарение на него той остана твърдъ като скала срещу фанатизма, който се опитваше да се свърѫе съ реформацията. BC 153.4

Всѣки отъ тѣзи противящи се елементи по свой особенъ начинъ отхвърляше Свещеното Писание настрана, а издигаше човѣшката мѫдрость за източникъ на религиозна истина и знание. Рационализмътъ се прекланя предъ разума и отъ него прави основа на религията. Римокатолицизмътъ признава за господарь понтифекса, който притежава вдъхновение, получено направо отъ апостолитѣ, и така дава широка възможность за укриване на всѣка разточителность и поквара подъ булото на свѣтость, добита по наследство отъ апостолитѣ. Вдъхновението, което се препорѫчваше отъ Мюнцера и неговитѣ съработници, произхожда отъ каприза на въображението, и неговото влияние бѣше гибелно за ВС-БКИ авторитетъ, билъ той човѣшки или божественъ. Истинското християнство, напротивъ, вижда въ словото Божие голѣма съкровищница на вдъхновителната истина и пробенъ камъкъ за всѣко вдъхновение. BC 154.1

Следъ завръщането си отъ Вартбургъ Лютеръ завърши своя преводъ на Новия заветъ. Този преводъ , бѣ приетъ съ голѣма радость отъ всички, които обичаха истината ; но той бѣ презрително отхвърленъ отъ онѣзи,които предпочитаха човѣшки традиции и заповѣди. BC 154.2

Свещеницитѣ бѣха разтревожени при мисъльта, че обикновениятъ народъ ще може отсега нататъкъ да разисква съ тѣхъ за постановленията на Божието слово, и че по този начинъ щѣше да се открие собственото имъ невежество. Орѫжията на тѣхния плътски разумъ бѣха безпомощни противъ меча на духа. Римъ употрѣби всичкия си авторитетъ, за да спре разпространението на Писанията. Но укази, анатеми и мѫки се оказаха безрезултатни. Колкото повече Римъ осѫждаше и забраняваше Библията, толкова по-голѣмъ бѣше копнежътъ на народа да узнае, какво учи тя. Всички, които можеха да четатъ, станаха усърдни изследвачи на Божието слово. Тѣ го носѣха съ себе си, четѣха го, препрочитаха го и не го оставяха, докато не заучваха голѣми части отъ него наизустъ. Виждайки, съ каква любовь бѣ приетъ Новиятъ заветъ, Лютеръ веднага започна превеждането на Стария заветъ и го издаваше на части веднага, щомъ като привършваше нѣкоя такава. BC 154.3

Лютеровитѣ трудове се посрещнаха като добре дошли и въ градове, и въ села. “Онова, което Лютеръ и приятелитѣ му писаха, други го разпространяваха. Калугери, убедени въ незаконностьта на монашескитѣ задължения, желаейки да замѣнятъ дългия и безполезенъ животъ съ деятеленъ такъвъ, обаче твърде невежи, за да проповѣдватъ сами Божието слово, пѫтуваха изъ провинциитѣ,, посещаваха селата и колибитѣ, и продаваха книгитѣ отъ Лютера и неговитѣ приятели. Германия бързо бѣ наводнена отъ такива храбри пѫтующи книжари”. (D’Aubignе, b. 9, ch. 11.) BC 154.4

Тѣзи трудове бѣха изучавани съ дълбокъ интересъ отъ богати и отъ бедни, отъ учени и отъ прости. Нощемъ селскитѣ учители ги четѣxa гласно на малкитѣ групи, събрани около огъня. При всѣко старание души се убеждаваха въ истината, и приемайки Божието слово съ радость, разнасяха отъ своя страна радостнитѣ истини на други. BC 155.1

Така се изпълниха вдъхновенитѣ думи : “Откровението на Твоитѣ слова просвѣщава, вразумява проститѣ”. (Псаломъ 118: 130.) Изучаването на Свещенитѣ Писания произвеждаше мощна промѣна въ умовете и сърдцата на народа. Папското господство бѣше наложило надъ своитѣ подчинени желѣзенъ яремъ, който ги държеше въ невежество и унижение. Следваше се, наистина, едно суевѣрно спазване на формалности, но вънъ отъ него сърдцето и разумътъ оставаха празни. Проповѣдитѣ на Лютера, като излагаха яснитѣ истини на Божието слово, пъкъ и самото слово, което сега бѣ дадено въ рѫцетѣ на обикновения народъ, пробуждаха заспалитѣ сили, и като очистваха и облагородяваха духовната природа, придаваха нова жизнена сила на разума. BC 155.2

Можеше да се видятъ личности отъ разни положения, съ Библии въ рѫце да защищаватъ ученията на реформацията. Папиститѣ, които бѣха изоставили изучаването на Писанията на свещеници и калугери, сега караха тѣзи последнитѣ да излѣзатъ напредъ и да оборятъ новитѣ учения. Но бидейки невежи, както въ Библията, така и въ Божията сила, свещеницитѣ и калугеритѣ бѣха победени отъ онѣзи, които се считаха отъ тѣхъ за прости еретици. “За нещастие, казва единъ католически писатель, Лютеръ е убедилъ последователитѣ си да не вѣрватъ на нищо друго, освенъ на Свещенитѣ Писания”. (D’Aubigne, b. 9, ch. 11.) Тълпи народъ се стичаше, за да чуе, какъ мѫже съ малко образование защищаваха истината, и дори спорѣха по нея съ учени и красноречиви богослови. Позорното невежество на тѣзи велики мѫже се откри, когато аргументитѣ имъ бѣха оборени съ проститѣ учения на Божието слово. Работници, войници, жени, а даже и деца бѣха по-добре запознати съ библейскитѣ учения, отколкото свещеницитѣ и ученитѣ доктори. BC 155.3

Разликата между евангелскитѣ ученици и крепителитѣ на папскитѣ суевѣрия стана ясна както на ученитѣ, така и на обикновения народъ. “Старитѣ борци на иерархията бѣха пренебрегнали изучаването на езици и наука, но на тѣхъ се противопостави една отдадена на изледване Свещенитѣ Писания и запознала се съ шедьовритѣ на древностьта, развита младежь. Тя притежаваше деятеленъ умъ, възвишена душа и неустрашимо сърдце. Тази младежь скоро получи такова познание, че за дълго време никой не можеше да се сравнява съ нея. . . Така, когато тѣзи млади защитници на реформацията срѣщаха въ нѣкое събрание докторитѣ отъ Римъ, тѣ ги атакуваха съ такава леснина и увѣкреносгь, че невежитѣ мъже се запъваха, засрамваха, и въ заслужено презрение падаха предъ очитѣ на всички”. (D’ Aubigne, b. 9, ch. 11.) BC 155.4

Когато римското духовенство видѣ, че слушателитѣ имъ намалѣха, свещеницитѣ потърсиха помощь отъ управляющитѣ, и чрезъ всѣко възможно срѣдство се опитваха да си възвърнатъ обратно последователитѣ. Обаче народътъ бѣ намѣрилъ въ новитѣ учения удовлетворение на своитѣ духовни нужди ; затова тѣ се отвръщаха отъ тѣзи, които тъй дълго време ги бѣха хранили съ суевѣрни обряди и човѣшки традиции. BC 156.1

Когато избухна гонението срещу разпространителитѣ на истината, тѣзи последнитѣ следваха заповѣдьта на Христа : “Кога ви пѫдятъ отъ единъ градъ, бѣгайте въ другъ”. (Матея 10:23.) Свѣтлината проникна навсѣкѫде, защото бѣгълцитѣ намираха винаги нѣкоя отворена за тѣхъ врата. Докато пребиваваха тамъ, тѣ проповѣдваха Христа понѣкога въ църквата, или пъкъ, ако имъ отричаха тази привилегия, въ частни кѫщи, а сѫщо и подъ открито небе. Навсекъде, където можеха да се събератъ група слушатели, ставаше храмъ. Истината, проповѣдвана съ такава енергия и сигурность, се разпространяваше съ непреодолима сила. BC 156.2

Напразно биваха призовавани свещеници и граждански власти, да унищожатъ ересьта. Напразно прибѣгваха до затвори, мѫки, огънь и мечъ. Хиляди вѣрващи запечатваха своята вѣра съ кръвьта си: дѣлото вървеше напредъ. Гонението послужи само за разширение на истината, а фанатизмътъ, който сатана се опита да вплете въ нея, направи само по-ясна разликата между дѣлото на сатана и дѣлото на Бога. BC 156.3