Великата Борба Между Христа И Сатана

Епизод 7—Лютеровото отдѣляне отъ Римъ

Човѣкътъ, който игра най-значителната роля въ голѣмото реформаторско движение на шестнадесетия вѣкъ, бѣ Мартинъ Лютеръ. Ревностенъ, ентусиазиранъ, благочестивъ, боящъ се само отъ Бога, признаващъ за база на вѣрата само Светитѣ Писания, Лютеръ, опредѣленъ отъ Бога, дойде на време, за да реформира черквата и да просвѣти свѣта. BC 95.1

Както първитѣ вестители на евангелието, и Лютеръ се роди въ бедность. Първитѣ му години преминаха въ скромната колиба на единъ нѣмски земедѣлецъ. Неговиятъ баща, който едвамъ припечелваше необходимитѣ срѣдства за образованието му, желаеше да го направи адвокатъ. Но Богъ бѣ опредѣлилъ това дете да участвува въ издигането на великия храмъ, който се строеше бавно въ течение на вѣковетѣ. Строгъ животъ, лишение и сурова дисциплина бѣxa училището, презъ което Безкрайната Мѫдрость приготви Лютера за важната мисия на неговия животъ. BC 95.2

Баща му бѣшe човѣкъ съ солидна интелигентность и деятелность, съ голѣма сила въ характера ; той бѣше честенъ, решителенъ и опредѣленъ. Той следваше своитѣ убеждения, безъ да се бои отъ обстоятелствата. Неговото здравомислие го караше да гледа съ недовѣрие на монашеския животъ. Затова той бѣ много огорченъ, когато неговото дете отиде въ монастиръ безъ негово разрешение ; две години изтекоха, докато бащата се помири съ сина, а даже и тогазъ неговитѣ разбирания си останаха сѫщитѣ. BC 95.3

Родителитѣ на Лютера бдѣxa грижливо върху възпитанието на децата си, старайки се да ги наставляватъ въ познаването на Бога и въ упражняване на християнскитѣ добродетели. Младото момче чуваше често своя баща да проси въ молитвитѣ си, детето му да остане вѣрно на Бога и да помага за напредъка на неговата истина. Родителитѣ ревностно използваха всѣка възможность за морална и интелектуална култура, която имъ позволяваше тѣхниятъ животъ на трудъ. Усърдни и постоянни бѣxa усилията имъ да лодготвятъ децата си за благочестивъ и полезенъ животъ. Въ твърдостьта и силата на характера си понѣкога тѣ проявяваха твърде голѣма строгость, но и самиятъ реформаторъ, макаръ да съзнаваше, че въ нѣкои отношения тѣ грѣшаха, намираше въ дисциплината имъ много повече за одобрение, отколкото за осѫждане. BC 95.4

Въ училището, кѫдето бѣ изпратенъ доста малъкъ, Лютеръ бѣ третиранъ грубо, а дори и жестоко. Бедностьта на родителитѣ му бѣ тъй голѣма, че понѣкога ставаше нужда, отивайки отъ кѫщи на училище въ другия градъ, чрезъ пѣние отъ врата на врата да припечелва нѣщо за хлѣба си, но доста често оставаше и гладенъ. Преодоляващитѣ тогава мрачни, суевѣрни възгледи за религията го изпълваха съ ужасъ. Вечерь той си лѣгаше съ наскърбено сърдце, гледайки съ трепеть на тъмното бъдеще и въ постояненъ ужасъ предъ мисъльта за Бога, Когото знаеше като строгъ, неумолимъ сѫдия, жестокъ тиранъ, а съвсемъ не като любезенъ небесенъ Баща. BC 96.1

Но въпрѣки многото и голѣми обесърдчения, Лютеръ решително се стремѣше къмъ висота въ морално и интелектуално отношение — нѣщо, което много го привличаше. Той жадуваше за знание и неговиятъ сериозенъ и практиченъ умъ желаеше повече солидното и полезното, отколкото блѣскавото и повърхностното. BC 96.2

На 18 годишна възрасть той постѫпи въ Ерфуртския университетъ. Положението му ставаше по-добро, а изгледитѣ по-свѣтли, отколкито въ по-раннитѣ години. Родителитѣ му, спечелили чрезъ пестеливость и трудъ срѣдства за преживѣване, можеха сега да му отдадатъ нужната подкрепа. Влиянието на умни приятели донѣкѫде намали мрачното влияние на по-раншното му възпитание. Лютеръ ревностно се отдаде на изучаване добритѣ автори, обогатяваше ума си съ най-ценнитѣ мисли и си присвояваше мѫдростьта на мѫдрецитѣ. Дори при жестоката дисциплина на по-раншнитѣ си учители, той още отрано обещаваше, че нѣкога ще се отличи : сега, при благоприятните влияния, умътъ му бързо се развиваше. Силна паметь, живо въображение, здравъ разсѫдъкъ, неуморимо прилежание скоро го поставиха на първо мѣсто между другаритѣ му. Духовното възпитание и училищната дисциплина оформиха неговия разумъ и събудиха у него умствена дейность и проница-телность, които го подготвяха за сетнешнитѣ борби въ неговия животъ. BC 96.3

Страхътъ Господенъ пребѫдваше въ сърдцето на Лютера, правѣше го способенъ да подърѫа твърдо своитѣ намѣрения и го водѣшe до дълбоко смирение предъ Бога. Той постоянно чувствуваше зависимостьта си отъ божествената помощь и всѣки день започваше съ молитва, като сърдцето му непрекъснато се молѣше за подкрепа. “Да се молишъ прилежно, — казваше той — често пѫти е подобро отъ наполовинъ учене”. BC 96.4

Преглеждайки еднажъ книгитѣ на университетската библиотека, Лютеръ намѣри една латинска Библия. Подобна книга той не бѣ виждалъ никога по-рано. Той не знаеше даже, че такава сѫществува. Чувалъ бѣ често отъ евангелията и посланията, които се четѣxa на народа при публично богослужение, и предполагаше, че тѣ сѫ цѣлата Библия. За пръвъ пѫть сега той виждаше цѣлото Божие слово. Съ смѣсено чувство на страхопочитание и очудване прелистваше той светитѣ страници ; съ усиленъ пулсъ и туптяще сърдце той четеше думитѣ на живота самъ, спирайки се отъ време на време и възклицавайки: “О, ако Богъ ми дадѣше една такава книга въ моя собственость !” (D’Aubigne, “History of the Reformation” в. 2, ch. 2.) Небесни ангели бѣха около него, и лѫчи свѣтлина отъ Божия тронъ откриваха на разума му съкровищата на истината. Той ви-наги се бѣ страхувалъ да оскърби Бога, но сега дълбокото убеждение за грѣшното му състояние го завладѣ, както никога по-рано. BC 97.1

Неговото искрено желание да се освободи отъ грѣха и да намери миръ съ Бога, го подбуди да постѫпи въ единъ монастиръ и да се отдаде на монашески животъ. Тамъ той трѣбваше да извършва най-ниски и тежки работи, и да проси отъ кѫща въ кѫща. На възрасть, когато човѣкъ изпитва най-голѣма нужда да бѫде уважаванъ и цененъ, тѣзи долни служби жестоко унизяваха неговитѣ естествени чувства ; но той търпеливо понасяше това унижение, вѣрвайки, че е нужно поради грѣховетѣ му. BC 97.2

Всѣки моментъ, който можеше да отдѣли отъ ежедневната си служба, Лютеръ използваше за учение; той отдѣляше време отъ съня си, а работѣше даже и презъ времето, потрѣбно за оскѫдното му хранене. Повече отъ всичко го радваше изучаването на словото Божие. Той бѣше намѣрилъ една Библия, прикована съ вериги къмъ монастирската стена, и често прибѣгваше до нея. Понеже съзнанието за грѣховетѣ му ставаше все по-дълбоко, Лютеръ се стремѣше да добие прошка и миръ чрезъ собствени дѣла. Водѣше крайно религиозенъ животъ, и чрезъ постъ, бдение и бичуване себе си той се опитваше да укроти злинитѣ на своето естество, отъ които монашеството не можа да го освободи. Той не се плашеше отъ никаква жертва, чрезъ която би могълъ да получи сърдечната чистота, която би му помогнала да бѫде одобренъ отъ Бога. “Наистина, азъ бѣхъ благочестивъ монахъ, — пишеше той по-късно — съблюдавахъ правилата на моя орденъ по-строго, отколкото мога да изразя. Ако нѣкой монахъ нѣкога можеше да спечели небето чрезъ монашескитѣ си дѣла, азъ сигурно щѣхъ да имамъ това право. . . Ако всичко това продължаваше малко по-дълго, азъ бихъ се малтретиралъ дори до смърть. (D’Aubigne, b. 2, ch. 3.) Въ резултатъ на дисциплината на изтезаване, Лютеръ изгуби силата си и заболѣ отъ припадъчни спазми, отъ чието влияние никога вече не оздравѣ. Въпрѣки всичкитѣ усилия, обременената му душа не намѣри облекчение. Най-после той изпадна въ отчаяние. BC 97.3

Когато на Лютера се струваше, че всичко е изгубено, Богъ му подари единъ приятель и помощникъ. Набожниятъ Щаупитцъ разкри словото Божие предъ Лютеровия умъ и го посъветва да отвърне погледъ отъ себе си, да прекрати размишленията за крайното наказание вследствие нарушението Божия законъ, и да гледа къмъ Исуса, Спасителя, Който прощава. “Вмѣсто да измѫчвашъ себе си за грѣховетѣ си, предай се въ рѫцетѣ на Избавителя, Уповавай въ Него, въ правдата на Неговия животъ, въ изкуплението на Неговата смърть. . . Слушай Божия Синъ. Той стана човѣкъ, за да ти даде увѣрение въ божественото благоволение. Обичай Този, Който те обикна пръвъ!” (D’Dubigne, b. 2, ch. 4.) Така говорѣше този веститель на ми-лосърдието. Неговитѣ думи произведоха дълбоко впечатление върху Лютера. Следъ дълги борби противъ дългосъхраняванитѣ заблуждения, той най-после можа да разбере истината, и миръ зaвлaдѣ безпокойната му душа. BC 98.1

Лютеръ бѣ рѫкоположенъ свещеникъ, и бѣ призованъ да напусне монастира и да отиде въ Витенбергския университетъ, за да заеме професорската катедра. Тука той се отдаде на изучаване Свещенитѣ Писания въ оргиналнитѣ езици. Той започна да държи речи отъ Библията и откриваше книгитѣ на Псалмитѣ, евангелията и посланията на маса възхитени слушатели. Щаупитцъ, неговиятъ приятель и игуменъ, го посъветва да заеме амвона и да проповѣдва Божието слово. Лютеръ се колебаеше, чувствувайки се недостоенъ да пpoпoвѣдвa словото Божие на мѣстото и отъ името на Христа, но следъ дълги борби той склони предъ молбитѣ на своитѣ приятели. Той бѣ вече мощенъ въ Писанията и Божията благодать почиваше върху него. Той пленяваше слушателитѣ си съ своето красноречие; яснотата и силата, съ които той представяше истината, убеждаваха разума имъ, а пламенностьта му докосваше сърдцата имъ. Лютеръ бѣше още преданъ синъ на папската черква и никога не мислѣше, че нѣкога това ще се измѣни. Божието провидение му даде случай да посети Римъ. Той пѫтуваше пешъ, като престояваше изъ монастиритѣ по пѫтя. Пристигайки въ единъ италиянски монастиръ, той бѣ очуденъ отъ богатството, великолепието и разкоша, които видѣ тамъ. Радвайки се на княжески приходи, монаситѣ живѣеха въ великолепни апартаменти, бѣха облѣчени въ най-скъпи дрехи и пиршествуваха на разкошна трапеза. Лютеръ правѣше скръбно сравнение между тази сцена и своя себеотрицателенъ, трудолюбивъ и угнетителенъ животъ. Мислитѣ му бѣха смутени. BC 98.2

Най-после той видѣ отъ далечъ седмохълмовия градъ. Обхванатъ отъ дълбоко чувство, той се просна на земята, викайки: “Свети Риме, поздравявамъ те!” Той влѣзе въ града, посети черквитѣ, изслуша чудесни истории, които разказваха свещеници и монаси, и изпълни всичкитѣ церемонии, които се изискваха. Навсѣкѫде неговитѣ очи срѣщаха сцени, които го изпълваха съ очудване и ужасъ. Той съзрѣ нечестие въ всички класи на духовенството. Той чу неприлични шеги отъ прелати и се ужаси отъ страшната имъ скверность, която тѣ проявяваха дори презъ време на литургия. Срѣщайки се съ монаси и граждани, Лютеръ се натъкваше на разточителность и падение. Кѫдето и да се обърнѣше, той навсѣкъде срѣщаше скверность вмѣсто свѣтость. “Никой не може си представи — пишеше той, — какви грѣхове и позорни дѣла се вършатъ въ Римъ; тѣ трѣбва да се видятъ и чуятъ, за да се повѣрватъ. Затова обикновено се казва: Ако има пъкълъ, Римъ трѣбва да е съграденъ върху него — той е бездна, откъдето произтичатъ всички грѣхове”. (D’Aubigne, b. 2, ch. 6.) BC 99.1

Чрезъ единъ неотдавнашенъ декретъ папата обещаваше освобождаване отъ грѣхове на всички, които биха се изкачили на колѣне по “Пилатовата стълба”, за която се говорѣше, че по нея слѣзълъ нашиятъ Спаситель, напущайки римската сѫдебна зала, и че по чудо тази стълба била пренесена отъ Йерусалимъ въ Римъ. Единъ день Лютеръ благовѣйно се възкачвалъ по тѣзи стъпала, когато внезапно нѣкакъвъ гласъ, подобно на гръмъ, го сразилъ, казвайки му: “Праведниятъ чрезъ вѣра ще живѣе!” (Римл. 1 : 17.) Въ ужасъ и срамъ той скочилъ на краката си и избѣгалъ отъ мѣстото. И тѣзи думи никога не изгубиха мощьта си върху неговата душа. Отъ онова време той виждаше по-ясно отъ кога да е измамата въ уповаването на човѣшки дѣла за спасение и необходимостьта отъ постоянна вѣра въ заслугитѣ на Христа. Неговитѣ очи се отвориха, за да не се затворятъ никога вече предъ измамитѣ на папството. Когато той обърна гърбъ на Римъ, сърдцето му сѫщо се отвърна, и отъ тогава насетне раздѣлата ставаше все по-голѣма, докато най-после той скѫса всѣка свръзка съ папството. BC 99.2

Следъ завръщането си отъ Римъ Лютеръ бѣ назначенъ за докторъ по теология въ университета въ Витенбергъ. Сега той доби свобода, каквато нѣмаше по-рано, и се посвети на Писанията, които обичаше. Той направи тържественъ оброкъ, грижливо да изучава и вѣрно да проповѣдва презъ всичкитѣ дни на живота си Божието слово, а не сказанията и нарежданията на папитѣ. Лютеръ не бѣше вече простиятъ монахъ или професоръ, но опълномощениятъ веститель на Библията. Той бѣ призванъ да храни Божието стадо, което гладуваше и жадуваше за истината. Той непоколебимо обявяваше, че християнитѣ не трѣбва да приематъ други учения, освенъ онѣзи, които почиватъ на авторитета на Свещенитѣ Писания. Тѣзи думи сразиха изъ основа папското върховенство. Тѣ съдърѫаха главния принципъ на реформацията. BC 99.3

Лютеръ видѣ опасностьта отъ възвишаването на човѣшки теории надъ Божието слово. Той нападаше безстрашно спекулативното невѣрие на ученицитѣ и се противопостави на философията и теологията, които тъй дълго властвуваха надъ народа. Той обяви тѣзи науки не само за безполезни, но и за пагубни, и се опитваше да отвърне умоветѣ на слушателитѣ си отъ софиститѣ, философитѣ и теолозитѣ, къмъ вѣчнитѣ истини, изявени отъ пророцитѣ и апостолитѣ. BC 100.1

Скѫпоценна бѣше вестьта, която той изявяваше на жаднитѣ тълпи слушатели. Никога по-рано такива учения не бѣха достигали до ушитѣ имъ. Радостната новина за любовьта на Спасителя, увѣрението за прошка и миръ чрезъ уми-лостивителната Христова кръвь радваше сърдцата и имъ вдъхваше безсмъртна надежда. Въ Витенбергъ бѣ запалена свѣтлина, чиито лѫчи щѣха да достигнатъ до най-далечнитѣ краища на земята, и чийто блѣсъкъ щѣше да нараства все повече до края на времето. BC 100.2

Обаче свѣтлина и тъмнина не могатъ да сѫ въ хармония. Между истина и заблуда сѫществува нестихващо противоречие. Да се подърѫа и защищава едната, значи, да се отхвърля и унищожава другата. Самъ нашиятъ Спаситель заяви: “Не дойдохъ да донеса миръ, но мечъ”. (Мат. 10 : 34.) Нѣколко години следъ откриване на реформацията Лютеръ каза: “Богъ ме подтиква и води, азъ не съмъ господарь на себе си ; искамъ да съмъ тихъ, но съмъ подхвърлянъ на вълнения и революции”. (D’ Aubigne, b. 5, ch. 2.) Той навлизаше вече въ началото на борбата. BC 100.3

Римската черква търгуваше съ Божията благодать. Маситѣ на сарафитѣ (Мат. 21 : 12) бѣха поставени до олтаритѣ ѝ, а въздухьтъ ѝ ехтѣше отъ шума на продавачи и купувачи. Подъ предлогъ за уголѣмяване сумитѣ по съграждането черквата Св. Петъръ въ Римъ, продаваха се публично, по заповѣдь на папата, индулгенции за опрощаване на грѣхове. Съ престѫпна цена се силѣха да съградятъ храмъ на Бога, храмъ, на който основниятъ камъкъ почиваше върху неправдата! Но тъкмо това срѣдство, избрано за увеличение силата на Римъ, стана причина да се нанесе смъртенъ ударъ върху неговото могѫщество и неговото величие. То събуди най-решителнигѣ и успѣшни врагове на папството, и доведе до борба, която раздруса папския тронъ и разклати трикратната корона, която лежеше върху главата на понтифекса. BC 100.4

Тецелъ, чиновникътъ, който рѫководѣше продажбата на индулгенции въ Германия, бѣше осѫжданъ за най-подли престѫпления спрямо обществото и Божия законъ. Обаче, избавилъ се отъ наказанието за своитѣ престѫпления, той бѣ назначенъ да поощрява користолюбивитѣ и безсъвѣстни папски планове. Съ голѣма наглость той повтаряше явни измами и разказваше чудновати приказки, съ които заблуждаваше невежия, довѣрчивия и суевѣренъ народъ. Ако този последниятъ би притежавалъ Божието слово, нѣмаше да бѫде тъй измаменъ. Но отъ него бѣ отнета Библията, та да бѫде държанъ подъ папски контролъ и така да се увеличаватъ както силата, така и богатствата на амбициозните водители. (Gieseler, “Ecclesiastical History”, Period IV, Sec.l, par. 5.) BC 101.1

Когато Тецелъ влизаше въ нѣкой градъ, предъ него вървѣше глашатай, който казваше: “Благодатьта Божия и на светия отецъ е предъ вратитѣ ви!” (D’ Aubigne, b. 3, ch 1.) Народътъ извънредно радушно приветствуваше притворния богохулникъ, мислейки, че самъ Богъ слизаше отъ небето при тѣхъ. Въ черквата се подемаше безсрамна търговия, а Тецелъ, качвайки се на амвона, възхваляваше индулгенциитѣ като най-скѫпъ Божий даръ. Той обявяваше, че възъ основа на тѣзи опрощателни свидетелства ще бѫдатъ отнети и опростени всички грахове на купувача, било такива, направени по-рано, било такива, които ще се извършатъ по-късно, и че дори “не е нужно и покаяние”. (D’ Aubigne, b. 3, ch. 1.) Нѣщо повече, той уверяваше слушателитѣ си, че индулгенциитѣ имали сила да спасяватъ не само живитѣ, но и умрѣлите ; че въ момента, когато паритѣ иззвънтѣли на дъното на неговото ковчеже, душата, за която тѣ се давали, се избавяла отъ чистилището и се отправяла къмъ небето. (Hagenbach, “History of the Reformation”, Vol. I, p. 96.) BC 101.2

Когато магьосникътъ Симонъ искаше да купи отъ апос-толитѣ силата за извършване чудеса, Петъръ му отговори: “Среброто ти да погине заедно съ тебе, задето си помислилъ, че съ пари се добива дарътъ Божий!” (Деян. 8:20.) Но Тецеловото предложение бѣ приемано съ ревность отъ хиляди хора. Сребро и злато течаха въ неговата каса. Спасение, което можеше да се купи съ пари, се добиваше много по-лесно, отколкото онова, което изисква покаяние, вѣра и системенъ трудъ за отблъсване и побеждаване грѣха. (Вижъ Приложението.) BC 101.3

Учението за индулгенциитѣ, обаче, срешна съпротива и отъ страна на нѣкои мѫже отъ римската черква: това бѣха учени и набожни, които не вѣрваха въ тъй противо- речивитѣ на разума и на откровението претенции. Никой прелатъ не посмѣваше да издигне гласъ противъ тази нечестна търговия, но умоветѣ на хората почваха да се тревожатъ и мнозина ревностно се питаха, дали чрезъ нѣкое срѣдство Богъ нѣма да издействува очистването на Своята черква. BC 101.4

Макаръ да бѣше още твърде ревностенъ привърѫеникъ на папата, Лютеръ бѣ ужасенъ отъ богохулнитѣ безобразия на търговцитѣ съ индулгенции. Мнозина отъ собствената негова църква си бѣха купили писма за опрощаване грѣхове и скоро започнаха да идватъ при пастора си, изповѣдвайки разнитѣ си грѣхове и очаквайки опрощение, не защото се разкайваха и желаеха да се поправятъ, а възъ основа на индулгенциитѣ. Лютеръ имъ отказваше опрощение и имъ заявяваше ясно, че докато не се покаятъ и поправятъ живота си, тѣ ще трѣбва да загинатъ въ грѣховетѣ си. Въ голѣмо недоумение тѣ се отправиха при Тецелъ,, оплаквайки се, че тѣхниятъ изповѣдникъ е отхвърлилъ неговитѣ свидетелства. Нѣкои даже се осмѣляваха да искатъ паритѣ си назадъ. При тази новина Тецелъ побѣснѣ отъ гнѣвъ. Той произнесе най-ужасни проклятия и заповѣда да се запалятъ огньове на общественитѣ площади, като казваше, че “е получилъ нареждание отъ папата, да изгори всички еретици, които се осмѣлятъ да се противопоставятъ на неговитѣ тъй свѣти индулгенции”. (D’ Aubigne, b. 7, ch. 4.) BC 102.1

Тогава Лютеръ смѣло започна дѣлото си като борецъ за истината. Гласътъ му се издигаше отъ амвона въ тържествено предупреждение. Той показваше на народа отвратителностьта на грѣха и ги учеше, че за човѣка е невъзможно чрезъ собствени дѣла да намали вината си или да избѣгне страданията си. Само покаяние и вѣра въ Христа можеха да спасятъ грѣшника. Христовата благодать не може да се купи, тя е даръ Божий. Лютеръ съветваше хората да не купуватъ индулгенции, но да гледатъ съ вѣра къмъ разпнатия Спаситель. Той описваше собствената си опитность, какъ напразно се е опитвалъ да си осигури спасение чрезъ смирение и покаяние, и увѣряваше слушателитѣ си, че е намѣрилъ миръ и радость само, когато отвърналъ погледъ отъ себе си и повѣрвалъ въ Христа. BC 102.2

Когато, обаче, Тецелъ продължаваше търговията и безбожнитѣ си претенции, Лютеръ реши да протестира найенергично срещу тѣзи крещящи злоупотрѣби. За това скоро му се удаде случай. Дворцовата черква въ Витенбергъ притежаваше много мощи, които въ опредѣлени свѣти дни се излагаха предъ народа. Въ тия дни се даряваше пълно опрощение на грѣховетѣ на всички, които посещаваха тогава черквата и се изповѣдваха. Съгласно това въ онѣзи дни народътъ на голѣми тълпи посещаваше черквата. На- ближаваше единъ отъ най-важнитѣ праздници, този на “всички светии”. Въ предшествуващия день Лютеръ се присъедини къмъ тълпитѣ, които си проправяха пѫть къмъ черквата, и залепи на вратитѣ ѝ единъ листъ, съдърѫащъ деветдесеть и петь точки противъ учението за индулгенциитѣ. Той заявяваше, че е готовъ да защити тѣзи изложения на следващия день въ университета, и то противъ всички лица, които биха се смѣтнали способни да ги атакуватъ. BC 102.3

Неговитѣ изложения привлѣкоха всеобщото внимание. Тѣ бѣха четени и препрочитани, бѣха повтаряни въ всички направления. Голѣма възбуда се яви както въ университета, така и въ цѣлия градъ. Изложенията явно показваха, че власть за опрощение на грѣхове и за освобождаване отъ наказание никога не бѣ давана нито на папа, нито на другъ човѣкъ. Продажбата на индулгенции бѣше само единъ фарсъ, срѣдство да сеизмъкнатъ отъ народа пари, използване народната вѣра, една сатанинска измислица за погубване на душитѣ. Лютеръ декларираше тамъ, че само евангелието на Христа е най-ценното съкровище на църквата, и че Божията благодать, открита въ него, се щедро дарява на всички, които я търсятъ чрезъ покаяние и вѣра. BC 103.1

Лютеровитѣ тѣзи изискваха разглеждане ; обаче никой не се осмѣляваше да приеме поканата за разискване. Зададенитѣ отъ него въпроси само въ нѣколко дни обиколиха цѣла Германия, а въ нѣколко седмици — и цѣлото християнство. Много благочестиви католици, които виждаха ужасното нечестие въ черквата и съжаляваха за него, но не знаеха, какъ да спратъ напредъка му, четоха тезитѣ съ такава голѣма радость, като че въ тѣхъ чуваха Божия гласъ. Тѣ чувствуваха, че Богъ милостиво бѣ прострѣлъ рѫката Си, за да спре бързо разпространяващата се развала. Князе и магистрати (сѫдии) се радваха тайно, че ще се сложатъ юзди на надменната сила, която твърдѣше, че не може да се прави никакво възражение срещу нейнитѣ решения. BC 103.2

Но обичащитѣ грѣха и суевѣрията множества бѣха ужасени, когато софизмитѣ, които успокояваха страховетѣ имъ, бѣха пометени. Лукави духовници, обезпокоени въ дѣлото си на одобряване престѫпления и виждайки застрашени печалбитѣ си, се съединиха, за да запазятъ претенциитѣ си. Реформаторътъ имаше насрѣща си огорчени, жестоки обвинители. Нѣкои го обвиняваха, че действувалъ прибързано и отъ възбуда. Други го порицаваха въ самомнителность и самонадѣяность, заявявайки, че той не е рѫководенъ отъ Бога, а действувалъ само отъ гордость и прибързаность. “Кой не знае, — отговаряше той, — че човѣкъ рѣдко представя нѣкоя нова идея, безъ да има видъ на гордость и безъ да бѫде обвиненъ, че създава спорове?... Защо Христосъ и всички мѫченици бѣха умъртвени ? — За- щото изглеждаше, че бѣха горделиви, че презираха тогавашната мѫдрость и като че изричаха нови възгледи, безъ да се бѣха смирено допитали за съветъ до органитѣ на старитѣ мнения”. BC 103.3

Той прибавяше : “Всичко, каквото правя, желая да го върша не по човѣшка мѫдрость, а съгласно Божия съветъ. Ако дѣлото е Божие, кой ще го спре ? Ако ли не е Божие, кой пъкъ ще може да го въздигне ? Да бѫде не моята, не тѣхната, не нашата, но Твоята воля, о свѣти Отче, Който си на небето !” (D’ Aubigne, b. 3. ch. 6.) BC 104.1

Макаръ Божиятъ Духъ да подбуди Лютера за дѣлото му, този, все пакъ, трѣбваше да го води не безъ жестоки борби. Укори на врагове, изопачаване намѣренията му, зложелателни упрѣци върху характера и мотивитѣ му се излѣха надъ него като стихийно наводнение и не останаха безъ влияние. Въ началото Лютеръ бѣ увѣренъ, че както църковнитѣ, така и училищнитѣ и народнитѣ водители радостно ще се присъединятъ къмъ него въ старанията му за реформа. Думи на куражъ отъ личности съ високо положение го бѣха въодушевили съ радость и надежда. Той предчувствуваше вече настѫпването на посвѣтълъ день за църквата. Но окуражението скоро се промени въ позоръ и обвинения. Много черковни и държавни сановници бѣха убедени въ истинностьта на тезиситѣ му, но тѣ скоро видѣxa, че приемането имъ ще причини голѣми промѣни. Да просвѣтлятъ и реформиратъ народа, значеше въ действителность да подкопаятъ авторитета на Римъ, да спратъ хиляди потоци, които се вливаха въ неговата съкровищница, и по този начинъ твърде много да намалятъ разточителството и разкоша на папскитѣ водители. Освенъ това, да научатъ хората да мислятъ и чувствуватъ като отговорни сѫщества, гледайки само на Исуса за спасение, би значило, да се прекатурне тронътъ на потифекса, следъ което, евентуално, би се унищожилъ и тѣхниятъ собственъ авторитетъ. По тази причина тѣ отрекоха предложеното имъ отъ Бога познание, и, съпротивлявайки се срещу човѣка, когото Богъ бѣше изпратилъ да ги просвѣтли, тѣ се повдигнаха срещу Христа и Неговата истина. BC 104.2

Гледайки на себе си, Лютеръ потреперваше, като се виждаше самичекъ срещу най-мощнитѣ земни сили. Понѣкога той се съмняваше, дали действително е билъ рѫководенъ отъ Бога да се противопостави на авторитета на черквата. “Кой бѣхъ азъ, — пише той, — за да се противопоставя на папското величие, предъ което треперѣха земнитѣ князе и цѣлиятъ свѣтъ ? . . . Никой не знае, колко страда моето сърдце въ тѣзи две първи години, и въ какво смирение, дори въ, какво отчаяние изпадахъ азъ често. . (D’Aubigne, b. 3, ch. 9,). Но той не се обезкуражи съвсемъ. Когато човѣшката подкрепа липсваше, младиятъ реформаторъ поглеждаше къмъ Бога и се учеше да се осланя върху Леговата мощна дѣсница. BC 104.3

На единъ приятель на реформацията Лютеръ писа: .Известно е, че не можемъ да разберемъ Писанията нито чрезъ изучаване, нито чрезъ разумъ. Твой пръвъ дългъ е, прочее, да почнешъ чрезъ молитва. Моли Бога да ти даде, поради голѣмата Си милость, за Негова слава, а не за твоя, истинско разбиране на Неговото слово. Нѣма другъ тълкуватель на Божието слово, освенъ Автора на сѫщото, както Той Самъ е казалъ: .Всичкитѣ ще бѫдатъ научени отъ Бога”. Не се надѣвай за нищо на твоитѣ собствени дѣла, на твоето собствено разбиране; довѣрявай се единствено на Бога и на влиянието на Неговия Духъ. Вѣрвай моята опитность”. (D’Aubigne, b. 3, ch. 7.) Това е единъ урокъ отъ голѣма важность за всички ония, които чувствуватъ, че Богъ ги е призвалъ ца представятъ на другитѣ тържественитѣ истини за това време. Тѣзи истини ще възбудятъ враждата на сатана и на онѣзи, които обичатъ баснитѣ, които той е измислилъ. За борбата съ силитѣ на злото е нужно нѣщо повече отъ силата на ума и чисто човѣшката мѫдрость. BC 105.1

Когато враговетѣ се позоваваха на обичаи и традиции или на твърденията и авторитета на папата, Лютеръ имъ отговаряше чрезъ Библията, и само чрезъ нея. Той намираше тамъ необорими аргументи ; затова и робитѣ на формализма и суевѣрието изискваха кръвьта му, както еврѣите бѣха викали за тази на Христа. “Той е еретикъ !” —викаха римскитѣ фанатици. “Най-голѣмо предателство срещу черквата е, да се позволи на единъ толкова страшенъ еретикъ да живѣе даже още единъ часъ. Веднага да се издигне клада за него !” Но Лютеръ не падна жертва на тѣхния бесъ; Богъ, на Когото той бѣше служитель, изпрати отъ небето Своитѣ ангели, за да го запазятъ. Но пъкъ и много отъ тѣзи, които бѣха получили отъ него скѫпоценната свѣтлина, станаха прицелъ на сатанинската ярость и заради истината безстрашно понасяха мѫки и смърть. BC 105.2

Ученията на Лютера привлѣкоха вниманието на сериознитѣ умове отъ цѣла Германия. Неговитѣ проповѣди и писания разнасяха свѣтли лѫчи, които събуждаха хиляди изследватели на истината. Жива вѣра замѣстваше формализма, въ който черквата бѣ тъй дълго държана. Ежедневно народътъ губѣше довѣрие въ суевѣрнитѣ учения на Римъ. Границитѣ на предразсъдъка се премахнаха. Словото Божие, съ което Лютеръ сравняваше всѣко учение и всѣка претенция, бѣше като остъръ отъ дветѣ страни мечъ и си проправяше пѫть до сърдцата на народа. Навсѣкѫде се събуждаше копнежъ за духовенъ прогресъ. Навсѣкѫде сѫществуваше гладъ и жажда за правда, незапомнени отъ вѣкове. Очитѣ на народа, тъй дълго отправяни къмъ човѣшки обряди и земни ходатаи, сега се обръщаха съ покаяние и вѣра къмъ Христа, и то къмъ разпнатия Христосъ. BC 105.3

Тозъ общъ интересъ още повече възбуди страха на папскитѣ авторитети. Лютеръ бѣ повиканъ да се яви въ Римъ и да отговори на обвиненията въ еретичество. Тази заповѣдь ужаси неговитѣ приятели. Tѣ знаеха много добре” каква опасность го грозѣше въ покварения, опиващъ се съ кръвьта на Христовитѣ мѫченици градъ. Tѣ протестираха срещу повикването на Лютера въ Римъ и искаха, той да бѫде сѫденъ въ Германия. BC 106.1

Това предложение най-сетне биде прието, и единъ папски пратеникъ бѣ упълномощенъ да рѫководи процеса. Въ инструкциитѣ, дадени отъ папата на този представитель, се съдърѫаше заповѣдь, пълномощникътъ “да преследва и незабавно да арестува. . . казания Лютеръ, който вече бѣше обявенъ за еретикъ”. “Ако той постоянствува въ своята упоритость”, прибавяше папата, и ако вие не можете да му се наложите, ние ви даваме право да го преследвате навсѣкѫде изъ Германия, да го изгорите, да го прокълнете и да отлжчите отъ черквата всички негови привърѫеници, като заповядате на всички християни да избѣгватъ неговото присѫтствие”. (D’Aubigne, b. 4, ch. 2.) И по-нататъкъ, за да изкорени напълно пагубната ересь, папата заповѣдваше на своя пълномощникъ да отлѫчва отъ черквата всички, освенъ императора, отъ какъвто църковенъ или свѣтски чинъ и да сѫ, които небрежатъ за залавянето на Лютера и неговитѣ привърѫеници, и да ги предадатъ на римското отмъщение. BC 106.2

Тукъ се откриваше истинскиятъ характеръ на папството. Въ цѣлия документъ не се вижда нито следа отъ християнство, или даже отъ най-обикновена справедливость. Лютеръ бѣше далечъ отъ Римъ; той нѣмаше възможность да се обясни; а, безъ всѣка анкета, той бѣше обявенъ за еретикъ, и въ единъ день той бѣше предупреденъ, обвиненъ, сѫденъ и осѫденъ, и то отъ “пресвѣтия отецъ”, единствения “най-висшъ”, “непогрѣшимъ” авторитетъ на черква и държава! BC 106.3

Въ това време, когато Лютеръ се нуждаеше тъй много отъ любовьта и съвета на вѣренъ приятель, Богъ изпрати Меланхтона въ Витенбергъ. Младъ, скроменъ и свѣнливъ въ маниери, съ здрави сѫждения, обширни познания и привлѣкателно красноречие, примѣсени съ чистота и честность на характера, Меланхтонъ спечели всобщото възхищение и почить. Блѣскавитѣ му дарби не бѣха по-забележителни отъ благородството на неговото сърдце. Скоро той стана усърденъ ученикъ на евангелието, най-довѣренъ при- ятелъ и цененъ подръжникъ на Лютера; неговата благость, предпазливость и точность бѣxa като допълнение на Лютеровия куражъ и енергия. Тѣхната задружна работа даде нова сила на дѣлото и бѣ за Лютера единъ голѣмъ куражъ. BC 106.4

Аугсбургъ бѣше опредѣленъ като мѣсто за събора. Реформаторътъ тръгна за тамъ пешъ. Мнозина съ основание се опасяваха за него. Открито го заплашваха, че по пѫтя ше го хванатъ и убиятъ, затова неговитѣ приятели го молѣxa. да не се излага на такава опасность. Tѣ го заставяха даже да напусне Витенбергъ за известно време и да се възползва отъ закрилата, която Tѣ съ готовность му предлагаха. Но той не пожела да напусне поста, който Богъ му бѣшe повѣрилъ. Въпрѣки бурята, която се разразяваше върху му, той се чувствуваше задълженъ да продължи непоколебимо подърѫането на истината. “Азъ съмъ като Йеремия”, казваше той, “мѫжъ за борби и раздори; но колкото повече тѣ ме заплашватъ, толкова повече се увиличава моята радость ... Tѣ вече унищожиха моята честь и почить. Едно ми остава още — това е моето немощно тѣло: нека го взематъ: така тѣ ще съкратятъ живота ми съ нѣколко часа. Но колкото за моята душа, нея тѣ не могатъ да ми отнематъ. Онзи, който копнѣe да проповѣдва на свѣта Христовото слово, трѣбва да очаква смъртьта си всѣки моментъ”. (D’Aubigne, b. 4, ch. 4.) BC 107.1

Известието за пристигането на Лютера въ Аугсбургъ задоволи много папския пратеникъ. Еретикътъ, който при-чиняваше смущение, който бѣшe привлѣкълъ вниманието на свѣта бѣше сега въ римска власть; пълномощникътъ бѣше решилъ, да не допусне той да му избѣгне. Реформаторътъ бѣшe пропусналъ да се снабди съ охранителна грамота. Неговитѣ приятели го съветваха да не се явява предъ пратеника безъ покровителство, и сами се заеха да му доставятъ такъвъ дукоментъ отъ императора. Намѣpeнието на пълномощника бѣше, да изтръгне, ако е възможно, отричане отъ Лютера, а въ случай, че това не му се удадѣшe. да го заведе въ Римъ, и тамъ и той да понесе участьта на Хуса и Йеронима отъ Прага. Затова той чрезъ агентитѣ си се постара да убеди Лютера да се яви безъ охрана, довѣрявайки се на неговата благосклонность. Реформато-рътъ, обаче, категорично отказа да направи това, и докато не получи документа, осигуряващъ му покровителство, той не се яви въ присѫтствието на папския посланикъ. BC 107.2

Планътъ на папиститѣ бѣше, да спечелятъ Лютера чрезъ привидна любезность. Въ срѣщата си съ него пълномощникътъ показваше голѣма любезность, но искаше, щото Лютеръ безусловно да се подчини на черковния авторитетъ и да се съгласи въ всѣка точка, безъ доказателства и въпроси. Той не познаваше още добре човѣка, съ когото имаше работа. Въ своя отговоръ Лютеръ изрази своето уважение къмъ черквата, копнежа си за истината, готовностьта си да отговори на всички възражения относно онова, което бѣ училъ, и да предложи ученията си на решението на нѣкои рѫководни университети. Сѫщевременно той протестираше противъ постѫпката на кардинала, който изискваше отъ него да се отрече, безъ да е доказалъ заблудата му. BC 107.3

Единствениятъ отговоръ бѣше: “Отречи се, отречи се!” Реформаторътъ посочваше, че становището му се подкрепя отъ Писанията и заяви непоколебимо, че не може да се откаже отъ истината. Пратеникътъ, неспособенъ да отговори на Лютеровитѣ доказателства, го обсипа съ потокъ упрѣци, подигравки и ласкателства, примѣсени съ цитати отъ предания и думи на отцитѣ, не давайки на реформатора възможность да говори. Виждайки, че бѣше безполезно да се продължаватъ преговоритѣ така, Лютеръ най-сетне получи неохотното позволение да даде отговора си писмено. BC 108.1

“Азъ видѣхъ, че най-разумното срѣдство,—пишеше той на единъ приятель, — бѣше да му отговоря писмено; защото написаниятъ отговоръ дава двойна полза: първомъ, писаното може да се представи на присѫда отъ други, и второ, чрезъ него може по-добре да се въздействува върху страха, ако не върху съвѣстьта на единъ надмененъ и празнословенъ тиранъ, който иначе би надделѣлъ съ своя заповѣднически гласъ”. (Martyn, “The Life Times”, pp. 271, 272.) При следващата среща Лютеръ представи едно ясно, кратко и изразително изложение на своитѣ възгледи, напълно подкрепени съ много цитати отъ Писанието. Следъ като го прочете гласно, той го подаде на кардинала, който го захвърли презрително настрана, считайки, че това сѫ само празни думи и цитати, които не се отнасяха до въпроса. Лютеръ, на когото очитѣ се отвориха, посрещна надутия прелатъ на неговата собствена почва — традицията и ученията на черквата, — като основно обори неговитѣ твърдения. BC 108.2

Когато прелатътъ видѣ, че Лютеровитѣ основания сѫ неопроверѫими, той изгуби всѣко себевладение и яростно извика : “Отречи се! или щете изпратя въ Римъ, да се явишъ предъ сѫдиитѣ, на които е възложено да се запознаятъ съ твоето дѣло. Ще изхвърля изъ черквата както тебе, така и всички твои привърѫеници и всички, които биха ви покровителствували”. Най-сетне той заяви съ надмененъ, яростенъ тонъ: “Отречи се, или не се явявай вече предъ очитѣ ми!” (D’ Aubigne, b. 4, ch. 8.) BC 108.3

Реформаторътъ се оттегли веднага съ своитѣ приятели, показвайки така на своя противникъ, че той не трѣбваше да очаква отричане отъ негова страна. Точно това кардиналътъ не очакваше. Той се бѣ ласкалъ отъ измамата, че чрезъ жестокость ще получи отричане отъ Лютера. Сега, оставенъ самъ съ своитѣ подръжници, той гледаше ту еднитѣ, ту другитѣ въ краенъ гнѣвъ поради неочаквания неуспѣхъ на своитѣ планове. BC 108.4

Лютеровитѣ старания въ този случай не бѣха безъ добри резултати. Присѫтствуващата голѣма публика имаше случай да сравни двамата мѫже, и сама да отсѫди за духа, който тѣ проявяваха, както и за силата и истинностьта на тѣхнитѣ становища. Какъвъ забележителенъ контрастъ! Реформаторътъ, откровенъ, смиренъ, непоколебимъ, стоеше тамъ въ сила Божия, имащъ истината на страната си, а папскиятъ представитель, самомнителенъ, надмененъ, високомѣренъ и неразбранъ, безъ нито едно доказателство отъ Писанията, високо викащъ: Отречи се, или ще те пратя да те накажатъ въ Римъ! BC 109.1

Безъ да държатъ смѣтка за охраната на реформатора, неговитѣ противници крояха планове, да го хванатъ и да го хвърлятъ въ затворъ. Отъ друга страна, понеже оставането му по-нататъкъ въ Аугсбургъ бѣше безполезно, неговитѣ приятели настояваха, той да се върне незабавно въ Витенбергъ, обаче съ най-голѣма предпазливость и въ най-голѣма тайна. Лютеръ напусна Аугсбургъ преди залѣзъ слънце на конь и придруженъ само отъ единъ водачъ, който му бѣ даденъ отъ градоначалника. Изпълненъ отъ тѫжни предчувствия тръгна той презъ тъмнитѣ и мълчаливи улици на града : будни и жестоки врагове планираха неговото погубване! Щѣше ли да се избави той отъ приготвенитѣ му примки? Това бѣха моменти на загриженость и усърдна молитва. Той достигна една малка вратичка въ стената на града. Тя бѣ отворена за него и той безъ препятствие мина презъ нея. Излѣзли еднажъ навънъ, бѣгълцитѣ ускориха ходенето, и преди посланикътъ да научи за Лютеровото заминаване, последниятъ бѣше вече извънъ властьта на гонителитѣ си. Проектитѣ на сатана и на неговитѣ агенти бѣха осуетени. Човѣкътъ, за когото мислѣха, че е въ рѫцете имъ; имъ бѣше избѣгалъ: птицата бѣше изкочила отъ мрежата на ловцитѣ. BC 109.2

При тази новина папскиятъ пълномощникъ бѣ слисанъ. Той очакваше да получи голѣми почести за своята мѫдра и решителна постѫпка съ смутителя на черквата; но неговитѣ надежди бѣха напразно. Той изрази гнѣва си въ едно писмо до Фридриха, курфюрста на Саксония, въ което жестоко обвиняваше Лютера и настояваше, Фридрихъ да изпрати реформатора въ Римъ, или да го изгони отъ Саксония. BC 109.3

За свое оправдание Лютеръ изискваше, легатътъ или папата да му докажатъ неговитѣ заблуждения отъ Светото Писание, и се задължаваше най-търѫествено да се отрече отъ ученията си, ако можеше да се докаже, че тѣ сѫ въ противоречие съ Божието слово. Той изразяваше и благо- дарностьта си на Бога, че е билъ намѣренъ за достоенъ да страда за едно тъй свето дѣло. BC 109.4

Курфюрстътъ до тогава притежаваше само повърхностно познание по учението за реформитѣ; но той бѣше много засегнатъ отъ откровеностьта, силата и яснотата на Лютеровигѣ думи, и забяви, че докато не се докаже, въ какво реформаторътъ е заблуденъ, той ще бѫде неговъ покровитель. Въ отговоръ на искането на легата той писа: “Понеже Д-ръ Мартинъ Лютеръ се яви предъ васъ въ Аугсбургъ, вие трѣбва да се задоволите съ това. Ние не очаквахме, че ще го принуждавате да се отрече, безъ да сте го увѣрили въ неговитѣ заблуждения. Никой отъ ученитѣ мѫже въ нашитѣ княжества не е потвърдилъ, че учението на Мартина е безбожно, нехристиянско или еретическо”. Тъй принцътъ отказа да изпрати Лютера въ Римъ или да го изгони отъ страната си. (D’ Aubigne, b. 4, ch. 10.) BC 110.1

Курфюрстътъ виждаше общото падение на обществото въ морално отношение. Необходимо бѣше едно голѣмо ре-форматорско дѣло. Той разбираше, че цѣлиятъ сложенъ ме-ханизъмъ, съ всичкитѣ му забъркани и скѫпо стуващи наредби за обуздаването и наказването на престѫпленията, би билъ ненуженъ, ако човѣцитѣ познаваха Божиитѣ заповѣди и изискванията на една просвѣтена съвѣсть, и имъ се покоряваха. Той разбра, че Лютеръ работѣше за постигането на тази цель и тайно се радваше, виждайки, какъ въ черквата започна да се забелязва едно по-добро влияние. BC 110.2

Той видѣ сѫщо, че като професоръ въ университета, Лютеръ имаше извънредно голѣмъ успѣхъ. Една само година бѣше изминала, откакъ реформаторътъ бѣше залепилъ своитѣ тѣзи на дворцовата черква, а вече имаше чувствително намаление въ числото на богомолцитѣ, които посещаваха черквата въ празника на “всички свѣтии”. На Римъ бѣха ограбени богомолцитѣ и жертвитѣ ; но тѣхното мѣсто бѣ заето отъ друга класа, която идваше сега въ Витенбергъ — не нѣкакви поклонници на мощи, но студенти, които изпълняха аудиториитѣ. Писанията на Лютера запалиха навсѣкѫде новъ интересъ къмъ Светото Писание, и въ университета се стичаха студенти не само отъ всички части на Германия, но и отъ всички други страни. Младежи, виждайки за пръвъ пѫть Витенбергъ, “издигаха рѫце къмъ небето и хвалеха Бога, че както въ древни времена въ Сионъ, така и сега Той е просвѣтналъ съ свѣтлината си тукъ, отъ кѫдето тя се разпространи до най-отдалеченитѣ страни. (D’ Aubigne, b. 4, ch. 10.) BC 110.3

Досега Лютеръ бѣше само отчасти убеденъ въ заблудитѣ на Римъ. Но, сравнявайки Светитѣ Писания съ папскитѣ декрети и постановления, той бѣ поразенъ отъ очуд- ване. “Азъ чета декретитѣ на понтифекса, — пишеше той на Спалатина, — и (това ти казвамъ на ухо) не зная, дали папата е самиятъ антихристъ или пъкъ е неговъ апостолъ, дотолкова много е изопачаванъ и разпъванъ Христосъ въ тѣхъ (декретитѣ му)“. (D’Aubigne, b. 6, ch. 1.) Но Лютеръ все още бѣше привърѫеникъ на римската черква, и нито мисъль му минаваше, че нѣкога ще се отдѣли отъ нея. BC 110.4

Реформаторскитѣ писания и учения се разпространиха въ всички християнски народи. Дѣлото проникна и въ Швейцария и Холандия. Копия отъ Лютеровитѣ писания преминаваха въ Франция и Испания. Въ Англия ученията му се приеха като слово на живота. Истината бѣше проникнала сѫщо и въ Белгия и въ Италия. Хиляди хора бѣха пробудени отъ своя мъртвешки сънь и вкусваха радостьта отъ единъ животъ на надежда и вѣра. BC 111.1

Неговитѣ учения бѣха разпространени въ всички мѣста, въ колибитѣ и въ монастиритѣ, въ жилищата на гражданитѣ, въ замъцитѣ на благородницитѣ, въ академиитѣ и въ кралскитѣ палати ; и отъ всички страни храбри хора се повдигаха, за да подпомогнатъ неговитѣ усилия. BC 111.2

Все повече и повече раздразнени отъ атакитѣ на Витенбергския монахъ, нѣкои отъ неговитѣ фанатизирани про-тивници, дори доктори отъ католическитѣ университети, заявяваха, че този, който би го убилъ, ще бѫде невиненъ. Еднажъ единъ чужденецъ, съ скритъ подъ дрехата си пистолетъ, се доближилъ до реформатора и го запиталъ, защо ходи самичекъ. “Азъ съмъ въ Божиитѣ рѫце, — отговорилъ Лютеръ; — Той е моя сила и щитъ, какво може да ми стори смъртенъ човѣкъ?” Като чулъ това, странникътъ побледнѣлъ и избѣгалъ, като че ли се намиралъ въ присѫтствието на ангели. BC 111.3

Около това сѫщото време Лютеръ, четейки творенията на Хуса, забележи, че голѣмата истина за оправдание чрезъ вѣра бѣше подърѫана и отъ реформатора на Чехия. “Ние всички, — извика Лютеръ, — Павелъ, Августинъ и азъ, сме били хусисти, безъ да знаемъ това”. “Богъ сигурно ще сѫди свѣта, — продължаваше той, — задето истината е била проповѣдвана преди едно столѣтие, но е била изгорена !” (Wylie, b. 6, ch. 3.) BC 111.4

Въ единъ позивъ къмъ императора и германскитѣ бла-городници въ полза на реформацията въ християнството Лютеръ, говорейки за папата, писа : “Ужасно нѣщо е да виждашъ този, който се нарича замѣстникъ на Исуса Христа, да си служи съ великолепие, каквото даже никой императоръ не е ималъ. Прилича ли той на бедния Исусъ или на смирения Петъръ ? Той е, казватъ тѣ, господарь на свѣта ! Но Христосъ, Чийто замѣстникъ той претендира да е, бѣ казалъ: “Моето царство не е отъ този свѣтъ”. Може ли властьта на единъ замѣстникъ да се простира надъ тази на неговия Господарь?” (D’Aubigne, b. 6, ch. 3.) BC 111.5

За университетитѣ Лютеръ писа : .Много се страхувамъ, че ако не обясняватъ прилежно Светитѣ Писания и не ги запечататъ въ сърдцата на младежитѣ, университетитѣ ще бѫдатъ широки врата за пъкъла. Азъ не съветвамъ никого да изпраща детето сй тамъ, кѫдето Свещените Писания не владеятъ. Всѣки институтъ, въ който не се занимаватъ непрекѫснато съ словото Божие, ще се поквари”, (D’Aubigne, b. 6, ch. 3.) BC 112.1

Този апелъ се разнесе съ свѣткавична бързина изъ цѣла Германия и упражни мощно влияние надъ народа. Цѣлата нация се раздвижи и много хора бѣха подбудени да се събератъ около знамето на реформацията. Горящи отъ желание да си отмъстятъ, неприятелитѣ на Лютера настояваха, папата да вземе срещу него решителни мѣрки. Заповѣдано бѣ, неговитѣ учения да бѫдатъ веднага осѫдени. Шестдесеть дни бѣха дадени на Лютера и на неговитѣ привърѫеници, да се откажатъ ; въ противенъ случай всички щеха да бѫдатъ отлжчени оъ черквата. Това бѣ страшенъ часъ за реформацията. Отъ столѣтия присѫдитѣ за отлѫчване бѣха упражнявали ужасъ върху много мощни владѣтели ; тѣ потопяваха велики империи въ нещастие и отчаяние. На тѣзи, които бѣха тѣхна жертва, се гледаше съ ужасъ ; тѣ бѣха третирани като парии, отхвърлени отъ общение съ тѣхнитѣ подобни, преследвани до изтрѣбление. Лютеръ не бѣше слѣпъ за заплашващата го буря, но той стоеше твърдъ, уповавайки, че Христосъ ще бѫде неговъ помощникъ и защитникъ. Съ вѣра и куражъ на мѫченикъ той писа : “Какво ще стане, не зная, нито желая да зная... Нека ударътъ падне кѫдето ще, азъ не се страхувамъ. Никой листъ отъ дървото не пада безъ волята на нашия Баща. Колко повече Той ще се загрижи за насъ ! Леко нѣщо е да умрешъ за Словото, тъй като самото Слово се пожертвува за насъ и първомъ То умрѣ. Ако ние умремъ съ Него, ще и да живеѣмъ съ Него; изминавайки онова, презъ което преди насъ То мина, ние ще бѫдемъ тамъ, кѫдето е То, и ще живѣемъ съ Него завинаги”. (D’Aubigne, b. 6, ch. 1, р. 113.) BC 112.2

Когато папската була достигна Лютера, той каза : “Азъ я презирамъ и отхвърлямъ като безбожна и фалшива... Тя осѫжда самия Христосъ. . . Радвамъ се, че трѣбва да понеса такива злини за доброто на дѣлото. Сега вече азъ съмъ по-спокоенъ ; защото най-сетне зная, че папата е антихристъ и че стои на самия сатанински тронъ”. (Enders, II, S. 491.) BC 112.3

При все това папската присѫда оказа своя ефектъ. Затворъ, мѫки и мечъ бѣха мощни орѫдия, които можеха да наложатъ покорство. Слабитѣ и суевѣрнитѣ треперѣха предъ папския декретъ : и макаръ че преобладаваше общо съчувствие къмъ Лютера, все пакъ мнозина ценѣха живота си твърде много, за да го рискуватъ въ дѣлото на рефор- мацията. По всичко изглеждаше, че дѣлото на реформацията отива къмъ своя край. BC 112.4

Но Лютеръ оставаше безстрашенъ. Римъ бѣше нахвърлилъ своитѣ анатеми противъ него, и свѣтътъ бѣ увѣренъ, че той или щѣше да загине, или щѣше да бѫде принуденъ да отстѫпи. Но не стана нищо подобно. Съ мощенъ и страшенъ жестъ реформаторътъ върна проклинателната присѫда назадъ къмъ нейния авторъ и публично обяви решението си, да скѫса съ него завинаги. Въ присѫтствието на множество студенти, доктори и граждани отъ всѣкакво положение Лютеръ изгори папската була съ каноническитѣ закони, едиктитѣ и нѣкои писания, които подкрепяха папската власть. “Моитѣ неприятели, — каза той — чрезъ изгаряне моитѣ книги можаха да нзвредятъ дѣлото на истината въ умоветѣ на обикновения народъ и да погубятъ ду-шите имъ ; затова и азъ на свой редъ изгарямъ тѣхнитѣ книги. Сериозната борба започна вече. Досега азъ само си играехъ съ папата. Азъ започнахъ това дѣло въ Божие име; надѣвамъ се, че е време вече то да се привърши и безъ мене, чрезъ Неговата мощь”. BC 113.1

На упрѣцитѣ отъ неговитѣ врагове, които се подиграваха съ слабостьта на неговото дѣло, Лютеръ отговаряше: “Кой знае, дали Богъ не ме е избралъ и призвалъ за това дѣло, и дали тѣ не трѣбва да се страхуватъ, задето чрезъ презиране мене тѣ презиратъ самия Господь? Мойсей бѣ самичекъ при излизането отъ Египетъ; Илия бѣ самъ презъ царуването на царь Ахава; Исая сѫщо бѣ самъ въ Йерусалимъ ; Йезекиилъ—въ Вавилонъ. .. Господь никога не избираше за пророкъ нѣкой първосвещеникъ или друга голѣма личность ; обикновено Той избираше прости, презрѣни хора, а еднажъ бѣ избралъ и говедаря Амосъ. Презъ всѣки векъ свѣтиите е трѣбвало да изобличаватъ първенци, царе, князе, свещеници и учени за опасностьта отъ техния животъ. . . Азъ не казвамъ, че съмъ пророкъ; но казвамъ, че тѣ трѣбва да се страхуватъ, защото азъ съмъ самъ, а те сѫ много. Азъ съмъ сигуренъ, че словото Божие е съ мене, а не съ тѣхъ”. (Е. A. XXIV, S. 155. 164.) BC 113.2

Въпрѣки това, Лютеръ се реши да се отдѣли отъ черквата не безъ борба съ себе си. Около онова време той писа: “Азъ всѣки день чувствувамъ все повече и повече, колко трудно е да изоставишъ принципитѣ, които си възприелъ отъ детинство. О ! колко болки ми причини, макаръ да имамъ Светитѣ Писания на страната си, да заема становище срещу папата и да го обявя като антихристъ ! ... Колко голѣми бѣха страданията на сърдцето ми ! Колко пѫти съ горесть си задавахъ тъй често повтаряния отъ устата на папиститѣ въпросъ: ,Само ти ли си мѫдъръ ? Може ли всичкиятъ останалъ свѣтъ да се заблуждава ? Какво ще бѫде, ако въ края на краищата излѣзе, че ти си онзи, който се заблуждава, и като вплиташъ въ своята заблуда толкова много души, ги погубишъ за вѣчностьта? ” Ето, така азъ се борихъ съ себе си и съ сатана, докато Христосъ чрезъ непогрѣшимото Си слово подкрепи сърдцето ми срещу тѣзи съмнения”. (Martyn, “Life and Times of Luther”, pp. 372. 373.) BC 113.3

Папата бѣше заплашилъ Лютера съ отлѫчване отъ черквата, ако не се отрече, и това заплашване се изпълни сега. Яви се нова була, която обявяваше Лютера за окончателно отлѫченъ отъ черквата и проклетъ отъ небето, като налагаше сѫщата анатема и на всички онѣзи, които биха приели неговитѣ учения. Голѣмата борба бѣше вече започнала. BC 114.1

Съпротива е участьта на всички, които Богъ употрѣбява да известятъ истини, отнасящи се специално за тѣхното време. Въ днитѣ на Лютера имаше една настояща истина отъ голѣмо значение, и въ нея се съдърѫаше даже настояща истина за нашата епоха. На Този, който действува споредъ съветитѣ на Своята воля, е било угодно да постави хората при разни обстоятелства и да имъ възложи длъжности, които отговарятъ на времената, въ които живѣятъ, на обстоятелствата, всрѣдъ които сѫ поставени. Ако тѣ оценѣха дадената имъ свѣтлина, предъ тѣхъ се откриваше истината въ по-голѣми размѣри. Но болшинството хора днесъ жадуватъ сѫщо тъй малко за истината, както папскитѣ при-върѫеници въ времето на Лютера. Както въ миналитѣ вѣкове, така и днесъ сѫществува склонность да се приематъ човѣшки теории и традиции. Тѣзи, които представятъ истината за настоящето време, не трѣбва да очакватъ по-добъръ приемъ, отъ тоя на по-раншнитѣ реформатори. Великата борба между истина и заблуда, между Христа и сатана ще нараства по размѣръ и сила до края на свѣтовната история. BC 114.2

Исусъ каза на Своитѣ ученици : “Да бѣхте отъ свѣта, свѣтътъ щѣше да люби своето; а понеже не сте отъ свѣта, но Азъ ви избрахъ отъ свѣта, затова свѣтътъ ви мрази. Помнете словото, що ви казахъ Азъ : Нѣма слуга, по-голѣмъ отъ господаря си. Ако Мене гониха, и васъ ще гонятъ ; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазятъ”. (Иоанъ 15:19.20.) Отъ друга страна нашиятъ Господь обяви ясно: “Горко вамъ, кога всички човѣци заговорятъ добро за васъ. Защото тъй постѫпваха тѣхнитѣ бащи съ лъжепророцитѣ”. (Лука 6 : 26.) Духътъ на свѣта днесъ не е повече въ съгласие съ Христовия духъ, отколкото въ по-раншнитѣ времена, и онѣзи, които проповѣдватъ Божието слово въ неговата чистота, нѣма да бѫдатъ приети съ по-голѣмо благоволение сега, отколкото тогава. Съпротивата противъ истината може да измѣни формата си, може да бѫде по-прикрита, по-хитра ; но сѫщиятъ антагонизъмъ сѫществува и ще сѫществува до края. BC 114.3